Трихофилия, сексуална възбуда от прекалено окосмяване.
Когато дъската бе абсолютно чиста, Маркъс се обърна към бюрото си, събра бележките си и ги пъхна под мишница. Вдигна глава и ме погледна. Осъзнах, че това бе първият път, когато той наистина гледаше към мен. Първият път, в който погледите ни се срещаха и аз се взирах право в очите му. Внезапно се почувствах засрамена и притеснена, защото бях облечена в дрехите на Анна, които изобщо не ми отиваха.
Маркъс ме погледна с очакване и аз отговорих на безмълвния му въпрос, че чакам Анна.
— Кого? — попита той.
Не знаех дали ми се подиграва, но не можех да си представя, че изобщо имаше някакво чувство за хумор. Беше прекадено напрегнат, прекадено интелектуален, прекадено фокусиран в собствената си личност. И още нещо, свързано с него: нямаше никакъв начин да се определи какво чувства или какво мисли от тона на гласа му или от изражението на лицето му. Те не издаваха нищо. Толкова затворен и загадъчен бе Маркъс и именно затова бях така обсебена от него.
— Русото момиче — казах аз — което седи зад мен. Анна.
И внезапно изстрелях всичко, всичко, което тя ми бе казала за него, защото бях ужасно изнервена, че седях там, пред Маркъс, и той разговаряше с мен, и аз разговарях с него. Казах му всичко, което знаех. За посещенията на Анна, за апартамента му, за гардероба, за дрехите на майка му.
Никога преди не бях разговаряла с него, не бяхме разменяли повече от една-две думи и сега исках той да знае, че аз знаех. Исках да знае, че съм наясно какъв извратеняк е и че нямам проблем с това. Не само че нямам проблем, но и го разбирам напълно. И защото го разбирах, двамата имахме нещо общо. И че ако той харесваше Анна, значи щеше да хареса и мен.
Той ме изслуша и не каза нито дума. Остави ме да говоря, остави ме да си изиграя ролята и не ме прекъсна. Бях в рая, защото наистина говорех с Маркъс, не просто го гледах и мечтаех за него, както обикновено. Сякаш ми бе дадена среща насаме с някакъв попидол, по когото си падах още от детството си, за когото бях фантазирала и водила въображаеми разговори, пред чиято снимка бях мастурбирала. А сега той беше пред мен, бяхме само ние и двамата говорехме, общувахме — поне така се чувствах, въпреки че за момента говорех само аз — и всичко, което някога бях искала да му кажа, просто се изливаше от устата ми, без да можех да си поема дъх, и думите дори не излизаха в правилния ред. И когато бях сигурна, че съм казала всичко, не остана нищо и аз млъкнах.
Той ме погледна с онова странно изражение на лицето, което бе наполовина намръщване, наполовина усмивка. Не можех да отгатна дали бе ядосан, или развеселен. Погледна ме и каза:
— Наистина нямам представа за какво говорите.
После събра бележките си и излезе в коридора, без да каже и дума повече.
Всички мои илюзии за Маркъс бяха разбити на парчета. Може би той изобщо не бе такъв, за какъвто го смятах. Може би Анна си бе измислила всичко, за да подхрани фантазиите ми за него. Бях ужасно объркана.
През цялото време смятах, че Маркъс е моята ахилесова пета, моето слабо място.
Но бях грешала, толкова бях грешала.
Не е бил Маркъс, а Анна.
Анна бе моята ахилесова пета, фаталната блондинка, която бях готова да следвам до края на земята.
*
Къде беше Анна? Внезапно осъзнах, че изобщо не я познавах. Знаех много малко за нея — коя бе тя, откъде беше. Знаех само това, което тя самата ми бе казвала.
Толкова много неща си казваме и правим, но колко са всъщност хората, които ни познават? Които са наясно с всекидневието ни: къде ходим, с кого се срещаме, какво правим. Ако нещо се случи, ако внезапно изчезнем или ни отвлекат, кой ще знае къде да ни търси, кого да пита, на кого да се обади? Приятелите ни — дори тези, които смятаме за най-близки, онези, с които вярваме, че сме дълбоко свързани — едва ли ще са наясно с всичко. Семейството ни още по-малко.
Колкото повече мислех за това, толкова повече се пани-кьосвах, защото й пишех есемеси и й звънях, но тя не отговаряше и не вдигаше телефона си. А това също не беше типично за нея. Изглежда Анна бе изчезнала без следа. Сякаш никога не бе съществувала. Познавах само трима души, които можеха да докажат, че тя бе стъпвала по тази земя, че не си я бях измислила.
Маркъс.
Бънди.
Кубрик.
По причини, които не разбирах, Маркъс бе отрекъл интимните си отношения с Анна и дори че я познава.
Бънди се бе покрил от всички.
Оставаше Кубрик.
Дадох на шофьора на таксито адреса на „Фабриката за чукане“ — поне доколкото успях да си го спомня, и му казах да кара възможно най-бързо. Той ме погледна с изражение, което казваше: Наистина ли искаш да отидем там? Никой не ходи там. Но аз го накарах да тръгва по-бързо и той сви рамене, пусна брояча и потегли, защото адресът се намираше далече, това бяха доста пари и по-добре той да ги вземеше, отколкото някой друг.