Стигнахме в района и всичко изглеждаше много по-различно, отколкото си го спомнях. Нищо не беше същото. И не защото сега бе светло. Просто не приличаше на същото място. Помнех изоставени сгради, а те бяха пусти обвивки на къщи, които са били наполовина построени и зарязани. Накарах шофьора да спира три-четири пъти пред места, които ми се сториха познати, излизах и се оглеждах за графитите, които бележеха постройката, в която се намираше „Фабриката за чукане“. Не открих нищо.
Търсех следи от знака — можеше да е бил заличен и боядисан отгоре. Но не намерих и това. Стълбищата, слизащи под земята, ми изглеждаха еднакви, а не бях толкова смела да тръгна просто така, напосоки, с идеята, че ще попадна на правилната врата. Затова в крайна сметка се отказах от търсенето на „Фабриката за чукане“, сигурно отдавна се бе преместила другаде. Въпреки че не беше минало чак толкова много време.
„Фабриката за чукане“ бе изчезнала без следа, също като Анна.
Оставаше ми само един вариант.
Трябваше да намеря Бънди.
Единственият човек, за когото ми хрумна, че може да знае къде е Бънди, бе Сал, барманът от „Хляб и масло“.
Когато таксито спря пред бара, щорите бяха спуснати. Потропах силно по тях с дланта на ръката си. Кисел, сърдит глас, гласът на Сал, прогърмя отвътре.
— Затворено е.
От краткото си общуване със Сал, когато бях тук миналия път, знаех, че едва ли ще има смисъл да си разменям реплики с него през спуснатите капаци. Че той по-скоро ще ме наругае, отколкото да пожелае да ми помогне по какъвто и да било начин.
Затова потропах отново.
— Ей, казах „затворено е“!
Вече звучеше наистина много ядосано.
Заблъсках пак, този път по-продължително, преструвайки се, че не съм го чула.
Вратата се открехна и Сал надникна навън.
— Какво, по дяволите, искаш, маце? Явно си глуха като шибан прилеп. Не виждаш ли, че е затворено, мамка му?
И още в този дух. Повече обиди и заплахи, отколкото въпроси.
— Бънди — казах аз. — Къде е Бънди?
— Защо те интересува?
— Търся една приятелка. Приятелка и на Бънди, Анна.
— О, онази. Русата.
Когато го каза, гласът му омекна, цялото му поведение се промени. А аз си помислих, о, Анна, не си го направила… Лицето на Сал отново се отдръпна в мрака и сякаш се разтвори във въздуха като Чеширския котарак от „Алиса“. После ръката му се протегна към мен.
Извадих банкнота от десет долара и я поставих на дланта му. Той я дръпна рязко като някоя от машините в игрална зала. Зачаках Сал да се появи, но вместо това ръката му отново се протегна към мен.
Помислих си, ама че алчно копеле. Сал бе от онези хора, които ще се изплюят в питието ти, ако си им дал малък бакшиш. Не можех да си представя, че ще вляза отново в бара му, но за всеки случай извадих още едни десет долара и с неохота ги поставих в ръката му. Тя се прибра обратно в дупката.
Пак зачаках Сал да излезе през вратата. Вместо това отвътре се чу гласът му, който изрецитира адреса на Бънди. Повторих го наум, за да съм сигурна, че ще го запомня.
Той каза:
— Предай на Блонди много поздрави от мен.
Вратата се затръшна. Потръпнах.
Вече наистина се боях за Анна. Къде беше тя? Един ден бе тук, а на следващия нямаше никаква следа от нея. Сега трябваше да преглътна гордостта си. Трябваше да отида и да се срещна с Бънди.
Бънди не се изненада от посещението ми. Като че ли бе разочарован, че не бях дошла по-рано. За да може да разкаже на някого своята страна от историята.
— Нямам нищо общо с това. Кълна се, че не съм убил онези момичета.
Това бе първото, което ми каза в коридора, пред вратата на апартамента си, оглеждайки се предпазливо във всички посоки. Гласът му трепереше. Светът на Бънди се бе срутил и той бе развалина. Министерството на правосъдието бе конфискувало всичките имена на неговите домейни, бе затворило сайтовете — до последния — и бе възбудило федерално разследване по подозрения в сводничество и изнудване. Средствата му за прехрана бяха изчезнали, репутацията му бе разбита. Но аз не се интересувах от тези неща, исках само да знам какво бе станало с Анна.
— Бънди — казах аз. — Къде е Анна?
Той не отговори, затова нямах избор и влязох в дома му.
Апартаментът на Бънди бе място, което човек трябваше да види, за да повярва, че е възможно да съществува. Той изкарваше много пари, но бе прекалено стиснат, за да харчи за нещо повече от малкото студио, в което винаги бе живял. Бе толкова задръстен с всякакви вещи, че едва се минаваше през вратата. Той ме побутна навътре и каза: