Бънди имаше и голяма колекция с фигурки от „Междузвездни войни“, подредени на лавицата над камината, но бяха само уукита. Явно не се интересуваше от нищо друго освен от уукита. Бънди ми каза, че винаги ги е обичал. Според него това имало нещо общо с факта, че харесвал и само жени с естествено, гъсто пубисно окосмение, които не се бръснели долу.
Според него причината да е толкова обсебен от свирките — „от получаването, не от даването“, както изрично ми подчерта той — е, че при тях нямало значение дали мацката е обръсната или не. Защото никога не стигал по-далече.
Оралната наслада му спестявала разочарованието от евентуалната липса на окосмение. Като резултат от всичко това обаче бил постоянно сексуално неудовлетворен.
Бънди ме засипа с подобни подробности, разказа ми целия си сексуален живот, описа ми всичките си недостатъци. Нямах желание да слушам повече. Исках да му кажа колко му бях бясна за получените пари след посещението си в Обществото на Жулиет.
— Ти ме измами — казах му аз.
Бях наистина бясна, но се постарах да звуча равнодушно. Не исках да му доставя удоволствието да види, че ме и извадил извън контрол.
— За какво говориш?
— За парите от онзи купон.
— Какъв купон?
— В Обществото на Жулиет — отвърнах аз. Той се преструваше умело, все едно не знаеше нищо.
— Какво общество?
Повторих.
— Обществото на Жулиет, Бънди.
— Нямам представа за какво говориш — каза той. — Никога не плащам на момичетата. Аз съм този, който взема пари.
Бях объркана, но реших, че после ще се разберем. Трябваше да стигна и до истинската цел на идването ми тук.
— Бънди, тревожа се сериозно за Анна. Къде е тя?
— Не знам — каза пак той. — Кълна се, че не знам.
Както ми се кълнеше, че не е убил онези момичета.
— И с нея ли пробва същото? — попитах ядосано аз. — Опита ли се да вземеш пари от нея?
— Не бих направил подобно нещо с Анна. Никога не бих й сторил нещо лошо. Обичам Анна. Винаги съм я искал, отчаяно — сега той вече почти плачеше. — Дори не ми пукаше дали се бръсне или не.
Бънди ми разказа, че отдавна се опитвал да бъде с Анна, бил направил почти всичко, за да я впечатли. Тя била единствената жена, за която бил похарчил повече от десет долара — единствената освен майка му. Купувал й подаръци, бижута. Но тя винаги го отблъсквала.
— Каза ми, че ме обича като брат, но предпочитала мъже пред момчета.
Бънди ме погледна с големи, тъжни очи, като че ли искаше да му кажа, че всичко ще бъде наред. Но нямаше какво да му кажа, защото разбирах какво бе имала предвид Анна. Той се бе вманиачил по нея само защото тя го бе отблъснала и бе разбила сърцето му.
Бънди продължаваше да повтаря едно и също, като надраскана плоча.
— Не съм я убил, не съм убил и онези момичета.
— Вярвам ти, Бънди — казах аз и осъзнах, че наистина е така. — Но имаш ли някаква представа, някакво предположение къде може да е тя?
Той най-накрая се сети нещо.
— Има един купон, на който тя със сигурност ще отиде. Можеш да я намериш там.
— Какъв купон? — попитах с подозрение аз.
Но знаех, че какъвто и да беше отговорът му, щях да отида там, защото нямах друг избор.
21
Вървях след смрачаване през градините на голяма италианска вила — мястото на купона, споменат от Бънди; той ми бе уредил кола под наем дотук и ми бе казал, че може би, само може би ще намеря Анна тук. Това бе и вечерта преди изборите, така че имах доста свободно време, докато Джак работеше в офиса, където вероятно щеше и да остане да спи. Следвах пътека, която криволичеше из красива горичка, извиваше се и се изкачваше по леки склонове. Където и да се намирах, виждах извисяващата се на хълма вила, осветена от пълната луна, разположена ниско в нощното небе, и същевременно наполовина засенчена от големия надвиснал кълбест облак, който просто си висеше над нея, защото въздухът бе прекалено застинал.
Имаше само една пътека — не се разделяше, нито се събираше с други, но така и не срещнах друг човек, дори кога-то вече съвсем бях наближила къщата. Пътеката изглеждаше абсолютно по един и същи начин навсякъде: обградена от пръст, с бордюр отстрани, зад който имаше гъсти храсти и дървета, с разпръснати между тях диви цветя и орхидеи с толкова искрящи и живи цветове, че сякаш светеха в тъмното. Пътеката бе осветена от странна светлина, чийто източник не се виждаше — онази полусветлина, коя!о оживява всичко. На няколко стъпки от пътеката тя просто се разтваряше в мрака и изчезваше.