Носех същата червена наметка, която бях облякла за първия купон „Широко затворени очи“, и бях с ниски черни обувки тип пантофка. Чувствах се като Червената шапчица, запътила се към къщата на баба си. Тишината, неподвижността на всичко наоколо, уединеността на мястото и тъмнината направо ми изкарваха акъла. Вървях възможно най-бързо и се молех крайната ми цел да се появи зад всеки следващ завой. Но това все не ставаше.
Бързах по тази пътека, в мрака, запътила се неизвестно накъде и в главата ми се въртяха само две мисли, отново и отново, първо едната и после другата.
Какво правя тук?
Да му го начукам на Бънди.
Не можех да измисля достатъчно цветисти псувни по негов адрес, защото знаех, че подлецът ми бе извъртял поредния номер, но трябваше да намеря Анна и явно това бе единственият начин. Проклинах деня, в който се бе родил, родителите му, тъпите му татуировки, грозния му пенис и вонящите му крака. Не можех да заглуша гласа в главата си, той ставаше все по-оглушителен и постоянен и трябваше да проверя по някакъв начин дали не говорех тези неща на глас. Не че наоколо имаше кой да ме чуе. Въпреки цялото циклене в главата си, все пак накрая стигах винаги до един и същи отговор.
Анна.
Тук бях, за да намеря Анна. Трябваше да намеря Анна.
Тази мисъл укрепи решителността ми да стигна целта си и аз ускорих крачка.
Толкова се бях унесла в мислите си, че забравих къде съм и в мен остана само нервността и страха от това самотно ходене в мрака, защото въпреки че не виждах никого наоколо, имаше множество звуци, които чувах. Звуците на природата, които изпълват въздуха, когато вървите из гора, макар да не чувате кой ги издава. Само че аз не чувах звука на гора, а шепота на секса, тихите стенания на чукащите се, звуците на необуздана наслада. Смях, кикот, пъшкане и охкане. Плясък, допир на кожа в кожа. Когато погледнех в мрака, встрани от пътеката, понякога ми се струваше, че виждам преплетени крайници сред храстите, полегнали върху тревата тела, задници, подаващи се сред клоните, фигури, търкалящи се по земята. Мястото беше като Едем, райската градина, преди изгонването на Адам и Ева оттам, когато сексът и природата са били едно цяло, първично, плътско и диво. Изкушението бе навсякъде около мен.
Въпреки че изглеждаше, че се движа към къщата, не можех да съм сигурна накъде ме водеше пътеката, защото понякога тя завиваше почти на обратно или се извиваше в поредица от зигзагообразни завои. Съвсем скоро загубих ориентация и нямах идея дали вървя напред, или назад, дали се изкачвам, или слизам. Но продължавах да виждам високата, украсена с орнаменти кула на вилата, нещо като фар, която бележеше пътя ми.
Имах чувството, че вървя в началния кадър на „Гражданинът Кейн“; онези прочути първи кадри, които започват толкова зловещо със знака „Не преминавай“, висящ на оградата. После следва по-дълъг, бавен общ план над още огради, парапети, врати и балюстради — всяка по-украсе-на, по-солидна, по-злокобна от предишната — и серия бавни кадри на руините на Ксанаду, монументалната лудост, построена от Кейн, за да отпразнува своето богатство — строгото готическо имение, доминиращо фона като надгробен камък.
Мислех за тези прегради и порти като за граници, които бях изградила около себе си, онези, които бях издигнала в детството и юношеството си, за да се защитя от реалността. Толкова бях потънала в собствения си свят, че дори бях забравила, че тези невидими съоръжения бяха там, и вместо да ме защитават, те просто препречваха пътя ми, не ми позволяваха да надникна в себе си, да видя коя бях в действителност. И сега осъзнавах, че не желая да продължа да вървя по този начин през живота си. Не исках да свърша като Чарлз Фостър Кейн: пред лицето на смъртта, но все още в отрицание на това, което го бе движило цял живот. Измъчван от демоните си мъж в изпълнена с демони къща, осъден да изгние сам в своето гигантско имение.
Имението, през което вървях, изглеждаше изоставено също като дома на Кейн, но колкото повече напредвах, толкова по-странно и ексцентрично изглеждаше. Беше руина, проектирана да прилича на нещо древно, но построена, за да измами археолога, който някога щеше да се натъкне на нея. Минавах покрай сгради, които започваха направо от пътеката, но когато приближавах, виждах, че са само фасади със стълбища, които не водеха наникъде. Минах покрай недовършен амфитеатър, който имаше седалки, но не и сцена; имаше и редица колони с лица на зли духове и дяволи. Ронещи се каменни статуи надзъртаха над върховете на дърветата и иззад храсталаците — статуи на гиганти, богове, богини, нимфи, митични създания, всичките, въвлечени в някаква сексуална дейност. Гигантска костенурка носеше огромен фалос на гърба си. Сфинкс, галещ гърдите си, докато от зърната им излизаха струйки вода. Колос с пълно въоръжение в битка, държащ своя монументален, величествен пенис като меч, готов да покори неприятелите си.