Явно това място бе построено от някой супербогат финансист с неограничени възможности на свое разположение като паметник на прекомерното му сексуално въображение. После, също като Кейн, е станал импотентен заради възрастта, неудовлетвореността или духовното си разложение и е предал творението си на милостта на майката природа, която бе прегърнала каменните божества като свои деца и бе покрила голите фигури с мъх, лози, корени и плевели.
Имах чувството, че статуите ме наблюдаваха, чувах звуците от сексуалния живот, водещ се сред избуялата растителност. Забързах отново по пътеката, завих зад поредния завой, покрай малка горичка и се озовах на алея, с дървета от двете страни, чиито преплетени клони образуваха балдахин над нея. Тя водеше към голяма скала, поставена на склона, в която бе гравирано лице на чудовище, на великан — кръгло, с брада, малки очи и уста, която бе наполовина пълна с дребни, неравни зъби. Напомни ми за онзи графит с вагината, изрисуван на стената на „Фабриката за чукане“. Това бе вагина със зъби, очи и пубисно окосмение.
Над горната устна на великана бе издълбан надпис, боядисан в червено, сякаш бе татуировка.
AUDACISSIME РЕDIТЕ
(Престъпете смело)
Устата на чудовището бе широко отворена, все едно се смееше или пищеше, не можех да кажа кое от двете. Или пък просто пищеше, смеейки се на някаква своя шегичка. Лицето ме гледаше, надсмиваше ми се, като че ли ме бе разпознало като натрапник на това място. Част от мен искаше да се втурне в тази уста и да се скрие, независимо какво можех да намеря вътре, в този непрогледен мрак; бях готова на всичко само за да не ми се налага повече да търпя неговия поглед. Защото именно дотук водеше пътеката, до устата на чудовището. Тук свършваше. Нямаше къде другаде да отида, освен да се обърна и да се върна по стъпките си. Не смятах обаче да го правя. Трябваше да намеря Анна.
Чувах музика, звук от барабани и флейти. Сякаш идваше от устата на великана.
Колебаех се между притеснението и решителността, искаше ми се Анна да бе тук. Замислих се, какво ли щеше да направи тя на мое място? Но вече знаех отговора. Нищо не би я притеснило или уплашило. Щеше да пристъпи жизнерадостно напред, защото за нея всяко преживяване бе ново приключение, ново предизвикателство, нова граница, която трябваше да се преодолее.
Шепнещият звук от секс изведнъж се превърна в ясен човешки глас. Каза:
— Влез вътре.
И аз го направих.
Вътре бе толкова тъмно, че веднага се препънах в някакъв камък и почти паднах напред по лице. Протегнах ръцете си настрани, за да докосна стените, устата и гърлото на чудовището. Те бяха толкова близо, че ръцете ми трябваше да бъдат свити, а не изпънати докрай, но все пак така можех да се изправя и да вървя, без да се препъвам. Стените бяха студени и влажни на допир.
Вървях бавно напред, стъпвах предпазливо, а очите ми постепенно започнаха да привикват към меката светлина отпред. Стигнах до дълго стълбище, издълбано в скалите, с ръждясал железен парапет, което водеше право надолу в естествено образувана пещера, или по-скоро — система от пещери.
Покривът на помещението се привеждаше като покрив на палатка по време на обилен дъжд; от него висяха дълги, виещи се сталактити, ярко оцветени в основата си в червено и кафяво, а на върха — в жълто и бяло, като гръбнака на гигантски морски таралеж. От тези многобройни гръбнаци се стичаше вода в малки басейнчета, оформили се в каменния под, и звукът от капките отекваше около мен като звън от камбана. Ручейчета вода течаха под краката ми и трябваше да се хвана за каменния парапет, за да не се подхлъзна. Той също бе мокър, сякаш загниваше. Въздухът бе застоял и остър. Имах чувството, че слизам в търбуха на земята през гърлото на великана, като един съвременен Йон, който безцелно се мотае из вътрешностите на кита. Нямаше накъде да вървя освен надолу, независимо къде щеше да ме отведе този път.
Вече виждах подножието на стълбището и погледнах назад, за да се ориентирам колко далече бях стигнала; бях някъде на половината на разстоянието. Колкото по-надолу слизах, толкова по-силна и по-дива ставаше музиката. Звучеше като нехармонична врява от гласове, надвикващи се, за да бъдат чути.
В подножието на стъпалата имаше проход, широк колкото за един човек. Трябваше да се наведа, докато вървях по него. След няколко метра той се разширяваше и се превръщаше в платформа, която гледаше към голяма пещера, до която се слизаше по други стъпала, изсечени в скалите.