На насрещната страна на пещерата имаше естествен водопад, излизащ от дълбока пукнатина в скалата над него, която се издигаше и имаше отвор към нощното небе. През пролуката се виждаше луната, осветяваща пещерата със сребристото си магическо сияние. Друг източник на светлина бяха запалените факли, забучени в стените; осветлението бе достатъчно, за да се види, че пещерата бе изрисувана с ярки фрески на градината, през която току-що бях минала, и на същите каменни статуи, които бях видяла да се подават сред горичката. Подът на пещерата бе покрит с лъскав розов мъх, който бе прилепнал към каменната повърхност и сияеше и блещукаше на светлината от факлите като полирано злато.
В основата на водопада водата се оттичаше в два потока, които оформяха островче между тях. На островчето се издигаше малка кръгла каменна структура с колони, като подиум или лятна естрада в някой парк, отворена от едната страна и осветена от луната като с прожектор.
Строени от двете страни на подиума, бяха застанали няколко фигури, облечени в бели роби и с прекалено големи маски на анимационни герои на главите, и всички свиреха на някакъв инструмент — малки барабани, тарамбуки или цимбали. Две от фигурите свиреха на дълги дървени флейти, разширяващи се в края. Музиката бе толкова силна и пронизителна, че кънтеше из пещерата и изпълваше пространството с шум, който те караше да губиш чувството си за ориентация — музика от противоречащи се ритми и тонове. Усещах как отекваше из цялото ми тяло.
На подиума имаше трон с червена кадифена тапицерия, украсена със златни шевове, а във всеки от двата предни крака беше издялан лъв. На трона седеше забулена фигура в дълга, бяла дреха, която се спускаше свободно по тялото й, така че бе трудно да се определи полът й. В краката й бе коленичила жена, гола жена с руса коса — също като на Анна. Сърцето ми заби учестено, когато я видях, но не можех да бъда сигурна, че е тя, защото бе прекалено далече, а и бе коленичила с лице напред, заровено в скута на загадъчния човек на трона, чиято ръка в ръкавица бе положена върху главата й така, както свещеникът опрощава греховете на член на своето паство.
Тази жена явно бе съгрешила много, защото гърбът й бе покрит с яркочервени, болезнени на вид белези, а друга забулена фигура в дълга роба стоеше зад нея с камшик в ръката, готов да раздаде още правосъдие. Спомних си как Анна ми бе показала белезите на китките си и колко ужасно изглеждаха те и осъзнах колко наивна съм била, как онова е било направо нищо в сравнение с всичко друго, което тези хора можеха да й причинят.
Пет други голи жени, две руси, две брюнетки и една червенокоса, бяха коленичили в полукръг в подножието на водещите към подиума стъпала, обърнати с лице към трона, с ръце на коленете си и сведени глави. В очакване на реда си.
Музиката бе толкова силна, че не можех да чуя мислите си, толкова силна, че усещах как бавно заличава личността ми и изпълва освободеното пространство вътре в мен със звук. Не можех обаче да й позволя да открадне и целта на моето идване тук, моята мисия. Трябваше да намеря Анна. Повтарях си го отново и отново в главата, като мантра.
Заслизах бавно по стъпалата и с приближаването към пода на пещерата осъзнах, че той не бе покрит с мъх, а с тела; извиваща се маса от съвкупляващи се тела, от коси и кожи, и пот. Килимът от тела покриваше всеки сантиметър от повърхността на пещерата и дори приплъзваше отстрани.
Бяха толкова оплетени, че бе невъзможно да се определи къде свършваше едно тяло и започваше другото. Глави бяха заровени между крака и ръце, торсовете изглеждаха надарени с множество крайници, крака се появяваха на мястото на раменете, ръце изчезваха между крака и после отново изплуваха зад талии, ръце бяха залепени за гърди, пениси се подаваха зад колене, усти бяха или отворени в екстаз, или пълни с някакви части от тела. И всички тези хора сякаш бяха изпаднали в сексуален транс и треска от музиката.
Тъкмо си мислех, че съм видяла почти всичко, откакто познавах Анна — онези неща на сайта на СОДОМ, посещението във „Фабриката за чукане“. Мислех си, че хората наистина няма вече с какво да ме изненадат. Почти бе започнало да ми става скучно, но никога не бях виждала нещо подобно. Дори и във филмите.
Поставих крак внимателно пред себе си, стъпвайки сред тази гърчеща се маса от тела, и тя сякаш забеляза присъствието ми, защото започна да се отдръпва пред мен, като ми правеше път, по който да мина. Движех се между телата и се чувствах ужасно неловко, но същевременно и незабележима, защото никой не ми обръщаше внимание, сякаш вървях през обикновена оживена улица, един човек сред всички други, сред стотици и хиляди, загубена из тълпата и блъсканицата.