Погледнах към подиума тъкмо навреме, за да видя как русата жена се изправя и се мята сред разлюляното море от плът. Проснатото й тяло бе подхванато и подхвърляно напред и назад по пода на пещерата като тялото на ентусиазиран фен по време на див концерт, носен на ръцете на хората от публиката. Протегнаха се ръце, за да я хванат и завлекат надолу. Други я избутаха отново нагоре и напред.
Гледката ми напомни за началната сцена в уестърна от 1969 г. „Дивата банда“, когато седящите край пътя деца наблюдават как армията от червени мравки напада и поглъща два скорпиона. Докато гледат с удоволствие това ужасяващо зрелище на ритуално жертвоприношение, бутат насекомите с пръчки, за да ги раздразнят още повече, и окуражават жестокостта им без никакви угризения.
Гледах ужасена как русото момиче бе засмукано и погълнато от глутницата, как тялото й изчезва сред тази бездна. И нищо не можех да направя. Тъкмо преди да се скрие съвсем, успях да огледам лицето й — достатъчно, за да видя, че не беше Анна.
Друго момиче се надигна от полукръга и зае мястото си в краката на забулената фигура. Камшикът се надигна и се стовари с ужасяваща сила върху гръбнака й. Главата й се килна, раменете й се прегънаха, гърбът й се изви в дъга. Тялото й се напрегна под силата на ударите и устата й се отвори, като вълк, който вие срещу луната, но не чувах писъците й, защото музиката заглушаваше всичко — звука на камшика, писъците й, стенанията на виещата се и чукаща се маса от тела покрай мен — всичко освен самата себе си.
Телата продължаваха да се отдръпват пред мен и вече бях стигнала почти до средата на пещерата, близо до подиума, така че виждах лицата на останалите голи момичета отпред. Никоя от тях не беше Анна. Момичето пред трона бе припаднало и се бе строполило в краката на фигурата на трона.
Това бе странна секссцена. Най-странната, която бях виждала. Прекалено шибано странна за мен. В този момент исках само да избягам и да се разкарам оттук, но не можех. Зависех от милостта на тази вихрушка от тела.
Музиката бумтеше в ушите ми. Сърцето ми биеше толкова силно, че се боях да не избухне. Биеше с такава ярост, че усетих как се паникьосвам и започвах да изперквам. Беше ми нужна и последната капчица воля, за да прекратя това, да забавя дишането си и да го регулирам, за да се осъзная и да реша какво да правя и накъде да тръгна. Струваше ми се, че телата не се отдръпваха пред мен, за да ми направят път и да ме улеснят в придвижването в избраната от мен посока, а за да ме насочат и поведат към известна на тях цел, и докато ги следвах послушно, щяха да ме пускат да минавам.
Скоро почти стигнах до другата страна на пещерата и видях отвор в стената, проход. Ето къде ме водеха телата. Всяка от тези последни стъпки бе по-мъчителна от предишните. Най-накрая не можех да понеса повече и вместо да прекрачвам последните ръце и крака, стъпих направо върху няколко тела, за да стигна в безопасност до твърдата земя.
Изтичах към отвора и тръгнах възможно най-бързо по тесния проход, който започваше след него, осветен от светлината на факли. Не погледнах назад, докато не усетих, че музиката вече се долавяше много по-тихо, докато не стана почти недоловима и вече можех да чуя ехото от стъпките си, когато краката ми докосваха пода. Проходът се разклони в две посоки, после в три. Не знаех къде точно отивах. Просто вървях в една и съща посока — напред — въпреки че пътят се извиваше и сякаш се сливаше със себе си. Изглеждаше толкова познато и същевременно — чуждо, струваше ми се, че се бях върнала в подземията на „Фабриката за чукане“ и се бях загубила напълно.
Проходът се изправи. От поредица сводести отвори, издълбани в стените, но не като стаи в хотелски коридор, един срещу друг, а разминаващи се, се изливаше светлина.
Приближих до първата врата и чух шепот, който изпълваше въздуха около мен, както когато вървях из градината, но този път бе по-малко загадъчен и ефирен, беше по-пър-вичен, припрян като буботенето на тълпата, събрала се на някое спортно събитие.
Застанах на прага на един от тези отвори и надникнах вътре. Стаята бе колкото голям гараж. Също като в пещерата и тук стените на стаите бяха изрисувани, но този път със сцени, създаващи впечатление за интериор — с прозорци, врати и допълнителни стаи — и така оптически правеха пространството по-голямо, отколкото всъщност бе. Така приличаше на киносалон или на театър.