Обществото на Жулиет

Когато приближих, видях, че не е нито едното от двете.

Беше статуя на мъж, който — нямаше как да бъде казано по друг начин, освен съвсем директно — чукаше коза. Е, не точно мъж, а полумъж — полукозел с рога, като дявол. Горната половина на тялото му бе човешка, а долната — животинска. Технически това си бе нормално — козел се съв-купляваше с коза и ничии закони, човешките, на природата или на Бог не бяха нарушени или прекрачени. Но все пак… си бе чукане, ебане, нямаше никакво съмнение в това, за-щото човекът козел си бе напъхал пениса в долницата на козата. Ако козата има вагина — знам, притеснително е, но нямам идея дали има — то тогава, да, беше си напъхал оная работа във вагината на животинчето.

Козата като всички свои роднини, независимо че са от женски пол, си имаше брада. Лежеше по гръб, с вдигнати във въздуха крака, а мъжът козел я опъваше и едновременно подръпваше въпросната брада. Козата не изглеждаше особено доволна от така развилата се ситуация. Всъщност изглеждаше ужасена. А може би просто проектирах върху нея своите емоции. Но трябва да ви кажа, целият сценарий изглеждаше доста зловещо, въпреки че самата статуя бе прекрасно изваяна и поддържана.

— Знаеш ли какво е това? — попита мъжът с маската на Арлекин.

— Ами… доста ясно е представено. Но иначе нямам идея.

— Предположи — подтикна ме той.

— Древна етруска порнография?

— Близко — разсмя се той. — Сбърка с няколко века напред. Това е римска статуя. Пан. Божеството на ебането.

Вслушах се в гласа му и наистина се изнервих, защо-то ми звучеше толкова познато, но не можех да го свържа с ничие лице.

— Знаеш ли откъде е донесена тази статуя? — попита той.

— От имението на „Плейбой“?

Вече аз се подигравах с него, защото се опитваше да се държи покровителствено с мен. Ако можех да видя лицето му в момента, бях сигурна, че ще е намръщено.

— От Херкулан — каза той натъртено, сякаш се очакваше да го знам. — Италия, близо до Помпей. От частната вила на тъста на Юлий Цезар, който бил изключително богат и влиятелен човек.

Мъжът потупа приятелски Пан по задника.

— Можеш ли да си представиш какъв живот е имало там? Какви дейности са вдъхновявали подобни статуи?

— Готини частни партита? — казах аз.

Само се шегувах. Исках той да ме мисли за умна и забавна. Исках да ме харесва.

— Точно така — каза той, без следа от ирония.

Бях доволна, че поне този път нацелих точно. Очаквах да ми каже нещо повече. Той пак си играеше с мен.

— За съжаление това не е оригиналът, той е в Неапол, но е много добро копие — всички детайли са съвършено предадени — каза той, прокарвайки пръста си бавно и методично по еректиралия пенис на Пан, сякаш проверяваше дали има прах. — Статуята е служила с определена цел.

— Която е била…? — попитах аз.

— Не се прави, че не разбираш.

— Не се правя.

— Това е смисълът на всичко.

— Това? Полумъж чука коза?

— Тук. Сега. Това място.

— Като го спомена, какво е всъщност то?

— Това е градината на земните наслади. Мракът на рая и ада.

— За какво, по дяволите, говориш?

— За Обществото на Жулиет.

Щом чух името, се върнах в спомените си към мястото, когато за първи път го бях чула. Бях в онази тоалетна с Анна. Тогава си мислех, че е просто тъпо име за някакъв елитен клуб за суингъри. Очевидно не беше.

— Звучи като някакво братство.

— Няма нищо общо. Обществото на Жулиет са група хора, обединени от една идея, споделящи една философия, посветени на търсенето на върховната наслада. Имаме общи интереси и цели и неограничени средства.

— Звучи като клуб за супербогаташи, които обичат да се забавляват — казах аз.

— Не е клуб — отвърна той. — Традиция е. Кървава линия, водеща началото си от предхристиянските религии, пълни с мистерии и езически култове, практикувани свободно в римската епоха.

Супер, помислих си аз, сега ми изнася урок по история.

— Култовете ставали все по-популярни и римските власти решили, че култовете са заплаха за обществения ред и за тяхната власт. Затова ги обявили за противодържавни, охулили божествата и подложили на гонения последователите им.

Мистериите и култовете ми звучаха като „Фабриката за чукане“ на древния свят, но не бях сигурна, че бях схванала правилно обяснението му.

— Властите не знаели обаче, че много от обществените и влиятелни фигури в Римската империя също били членове на тези култове — продължи мъжът. — Те били преследвани, затваряни и осъждани на смърт. Почти ни унищожили, но култът оцелял, просто членовете му се покрили и започнали да изпълняват практиките си тайно. Неговите водачи, изпълнителните му директори, ако решим да използваме съвременните термини, стигнали до заключението, че най-добрият начин да се опазят след погрома е да следват три основни цели: ограничаване на заплахата, управляване на дейността, намаляване на риска.