— Чакай — казах аз — вече напълно ме обърка. За какво говорим сега, за управляване на корпорация или за чукане?
— Чукане? — каза той, звучейки почти изненадан, че подобна дума е излязла от устата му. — Това е много повече от чукане.
— Да, постоянно го повтаряш, но така и не ми казваш какво е тогава.
— Похот — каза той, произнасяйки думата като съскане. — И власт. Не сме могли — и сега не можем — да им позволим да ни ги отнемат, затова култът е променил външността си и се е скрил пред очите на всички.
— Това е пълна безсмислица. Как можеш да се скриеш пред очите на всички?
— Напротив, напълно логично е. Ще го кажа така. Коя история никога не може да бъде потвърдена и доказана като истина?
— Всичко, което се появява на страниците на жълтите вестници.
— Точно така. Клюките. Слуховете. Митовете.
— И?
— Не можеш да преследваш слух или да опровергаеш мит. Те продължават да съществуват, прераждат се, преобразяват се, имат влияние, но никога не могат да бъдат унищожени. Могат само да еволюират и да се трансформират. Затова оттогава е бил известен в историята с различни имена.
И той започна да изрежда имена, които звучаха като заглавия на долнопробни филми на ужасите.
Култът на Изида.
Тайният ред на либертините.
Клубът на адския огън.
— Името, с което е известен сега, е Обществото на Жу-лиет — допълни той. — Но всички те произлизат от древните мистерии.
Любопитството ми бе събудено.
— Какво точно са били тези мистерии?
— Мистерията не бива да бъде разкривана пред множеството, пред обикновените хора. Те са били на места, на които да разтвориш съзнанието си, да бъдеш пробуден. Като това място тук. Крайна цел, не спирка по пътя.
Говореше със загадки, но бях напълно запленена от думите му.
— И как стигаш до тук? — попитах аз.
— Ти как стигна?
— С наета кола. Остави ме пред главната порта. Казах паролата: Фиделио. Охраната ме погледна странно, мисля, че очакваха Том Круз. Вместо това получиха мен, Том Круз с цици.
— Много забавно — каза мъжът, но не се смееше. Дори не се усмихваше. — Но знаеш, че нямах това предвид. Има три етапа на посвещение.
— Които са…?
— Дезориентация, загуба на сетивата.
Да, този етап го бях минала.
— Опиянение, физическо изпадане в транс.
Минато.
— Оргиастичен секс.
Бях го видяла. В целия му блясък. И ето ме тук. Не беше въпрос на случайност или поредица от съвпадения, заради които се бях озовала на това място.
Бях доведена.
— Сега знаеш как стигна дотук — каза той, сякаш бе чул мислите ми. И пак се усмихна по своя загадъчен, противоречив начин. Просто не можех да го разгадая.
— Каквото и да е това Общество на Жулиет, не желая да имам нищо общо с него — казах аз. — Искам само да намеря приятелката си.
— Ти вече имаш много общо с него — каза той.
— Не, аз не съм част от тази лудост! — казах ядосано аз.
— Щом си стигнала дотук, значи мястото ти е тук, значи принадлежиш на тази общност — отвърна той, като ме гледаше право в очите.
— Но защо?
— Защото другите не успяха да стигнат.
— Кои други?
— Онези, които не се справиха. Онези, които се отказват по средата на пътя или се предават, онези, които се провалят при инициацията, обикновено биват пожертвани.
Пожертвани, помислих си аз. Правилно ли чух? Потръпнах вътрешно, опитах се да не ми проличи колко бях стресната и смаяна.
— Това да не е от онези ситуации, като по филмите, когато ми разкриваш някаква тайна и после трябва да ме убиеш заради нея?
Честно казано, думите ми бяха само наполовина шега.
Той се разсмя, но не мисля, че беше, защото бе схванал шегата ми. И не каза „не“.
— Ние с теб си приличаме повече, отколкото мислиш — каза той. — Повече, отколкото ти се иска да си признаеш. Трудно е, но ти си го разбрала отдавна. Ние не сме като другите.
— Защо аз?
— Имаш талант.
— Който е…?
— Ти си непокварена, не се поддаваш на влияние и контрол. Ти разбираш.
Не ме питаше, казваше ми. Но аз не бях сигурна, че наистина разбирах.
— Опитвам се — почти проплаках аз. — Наистина искам да разбера.
Искаше ми се да спре да ми говори по този начин. Въпреки това бях напълно завладяна. Чувствах се като Алиса, опитваща се да разговаря с Лудия шапкар или с Мартенския заек, оплетена в някаква объркана логика, която бе извън моите възприятия, но всъщност имаше съвършен смисъл, ако просто я приемех и се откажех да разсъждавам.