— Но ти вече го схвана — каза той, усмихвайки се. — Похотта и властта, сексът и насилието са двете страни на една и съща монета. И твоето желание да знаеш повече, да го изживееш сама те доведе дотук. До мен.
Подаваше ми реплика. Знаех го, защото я бях чувала и преди — от Анна.
И разбрах кой бе този човек, загадъчният непознат с маската, мъжът от моя сън. Той бе мъжът, за когото Анна ми бе казала, нейният любим любовник, който я разбирал най-добре.
— Ти познаваш Анна — казах аз.
Той не отговори.
Знаех вече за какво става дума. Това бе онази сцена от „Последно танго в Париж“ — май единствената сцена, от която се интересуват хората в целия филм.
Тя започва с Мария Шнайдер, която влиза в апартамента на Марлон Брандо и се провиква, за да даде знак, че е пристигнала. Не получава отговор и решава, че няма никой вкъщи. Но Брандо седи там, на пода, яде хляб и сирене, не казва нищо, не реагира, просто я чака да дойде.
Той вече знае какво ще стане. Вече е решил докъде ще стигне. Какво ще направи. За разлика от нея, тя е напълно в неведение. Тя самата се държи в неведение, макар и подсъзнателно, защото в известен смисъл също иска това да се случи.
Мъжът с маската на Арлекин също ме бе чакал тук, защото знаеше, че пристигам. И аз бях изпълнила отлично определената за мен роля.
Готова за моята сцена.
— Уплашена ли си? — каза той, като пристъпи напред.
— Не — отвърнах аз и осъзнах, че бе истина.
Наистина не се боях. Но дори да бе така, нямаше да му доставя удоволствието да го види. Мислех си само — каква бе тази игра? Къде беше Анна?
— Трябва ли да се боя? — попитах аз.
Той ме придърпа към себе си и аз не се възпротивих, защото разбирах, че всичко досега ме бе водило точно дотук.
Исках да дойда тук. Сама го бях предизвикала.
Дойдох по необходимост. Нямах избор.
Имах талант. И бях забелязана.
Той ме избута по гръб на платформата. Вече знаеше какво иска и щеше да си го вземе сам. Погледнах нагоре и видях статуята. Видях коза и рогат дявол, качил се върху нея. Видях себе си и него в нечестив съюз. Но той не се пресягаше към брадата ми, а към гърлото ми.
Докато осъзная какво прави, ръцете му вече бяха върху тялото ми и всичко се случваше толкова бързо, че изглеждаше точно обратното — като на забавен кадър.
Ръцете му стискаха гърлото ми.
Опитах се да изпищя, но от устата ми излезе само сух въздух. Борех се, но той знаеше, че е по-силен от мен. Тежкото му тяло ме притискаше към платформата и не можех да помръдна. Бях напълно безпомощна, но болезнено ясно осъзнавах случващото се. Бе прекалено късно да реагирам, прекалено късно за бягство. Усещах как ръцете му стягат хватката си около гръкляна ми.
— Глупаво момиче — прошепна злобно той. — Не биваше да идваш.
Навежда се, докато лицето му се озовава върху моето, и виждам единствено очите му, искрящи и обезумели, иззад кожената маска.
Въпреки замъгленото си съзнание в този миг получих просветление. Разбрах какво се бе случило с онези момичета. Разбрах какво може би бе станало с Анна. Всичко вече ми се струваше напълно очевидно. Толкова ясно. Дори да не бяха убити от ръцете му, всъщност бяха негова или на приятелчетата му жертви.
Трябваше да бъда по-внимателна. Трябваше да се вслушам в разума си, а не в тялото си. Трябваше да се досетя по-рано какво щеше да се случи.
Никой не иска да умира. Не тук, не по този начин.
Аз не исках да умирам. Не тук, не като онези момичета.
Но беше прекалено късно за подобни размисли.
Мъжът изцеждаше и последните капки живот от мен. Искаше да види как той ще ме напусне. Искаше да ме накара да почувствам онова, което бяха изпитали те.
Събрах цялата си сила, поех и последната глътка въздух, която можех, и простенах:
— Майната ти!
Думите излязоха от гърлото ми като бълбукане.
Той се наведе към мен и прошепна в ухото ми:
— Усещаш ли ме?
После стисна още по-силно с ръцете си.
Пред очите ми притъмня.
Какво стана после? Помня, че лежах по гръб и се взирах в необятното, чисто синьо небе, което се простираше от един хоризонт до следващия. Нямаше слънце, нито луна, нито облаци. И въпреки че цветът бе равномерен и неопетнен от нищо, имах чувството, че небето се извиваше в дъга над мен, сякаш бях във фантастичен филм, реех се във въздуха и под себе си наблюдавах изкривяващата се земна повърхност. Усещах лек вятър, галещ тялото ми, но за момента не можех да кажа дали бях някъде под водата, или наистина се носех из небето. Прозрачни бели чайки летяха над главата ми като стражи. Ако не бяха връхчетата на хрилете им, които изглеждаха като изцапани с мастило, щях да помисля, че са просто бели петна, плуващи пред очите ми от прекалено взиране в необятното синьо. Те се рееха из полезрението ми, някои по-големи от други, пресичаха пътищата си на различна височина, въпреки че на пръв поглед летяха в една и съща равнина. Видях едно малко ято да се спуска надолу и после да се издига из небето като пасаж риби, обръщайки се едновременно, за да уловят течението.