Повдигнах глава, за да се огледам. Лежах гола по средата на голям каменен подиум, издигнат не повече от стъпка от повърхността на земята. Под мен като чаршаф бе просната яркочервена роба с фина златиста бродерия. Ръцете ми бяха наполовина пъхнати в ръкавите на робата. Около подиума във всички посоки, докъдето ми стигаше погледът, бяха подредени празни скамейки.
Започна да ми се вие свят, така че отново отпуснах глава назад и се загледах в небето. Имах чувството, че летя, че се нося из атмосферата заедно с птиците. Нещо заседна в гърлото ми, нещо като перо. То гъделичкаше небцето ми и едновременно с това ми пречеше да дишам. Не ми стигаше въздух и започнах да се паникьосвам. Закашлях се, за да се опитам да го изплюя. Нищо не излезе от устата ми, но как-вото и да бе имало там, вече го нямаше. Вдишах с пълни гърди, толкова дълбоко, сякаш това бе първият дъх, който поемах на тази земя. Сякаш бях умряла и после се бях преродила. Заедно с въздуха дойде и парещата болка, която се появи в гърлото, спусна се към гърдите и дробовете ми. Струваше ми се, че бях вдишала огън.
Стори ми се, че чух Джак, който ми прошепна:
— Ти пристигна.
Отворих очи, за да го видя.
Изчаках погледът ми да се фокусира и осъзнах, че не Джак, не странникът с маската, а Боб се бе надвесил над мен, с лице, полуприкрито в сенките. Боб бе мъжът с маската. Не знаех защо, но това не ме изненада.
Видях как той повдига ръката си и усетих шамара по бузата си, когато ме зашлеви. Главата ми се отметна на една страна, сякаш бе привързана на пружина.
Той ме хвана за брадичката, обърна лицето ми към него и ме зашлеви отново. Този път по-силно.
— Събуди се — изкрещя Боб. — Не е време да умираш.
Погледнах го и успях да видя лицето му само за частица от секундата, преди очите ми да се замъглят, изпълнени със сълзи.
Все още го усещах вътре в себе си. Беше твърд. Предположих, че е бил така през цялото време, докато съм била в безсъзнание. Гадеше ми се. Но най-вече изпитвах гняв и този път аз го зашлевих през лицето, колкото ми бе останала сила. Силният плясък, който се чу, когато дланта ми се долепи до бузата му, ми достави известно удоволствие. Но изражението на лицето му — определено не. Разпознах същата самодоволна радост, която се изписваше на лицата на политиците, когато някой подадеше в ръцете им сладко детенце пред телевизионните камери.
Той се пресегна към китките ми, но не за да ме спре, а точно обратното. Придърпа ръцете ми към шията си и каза:
— Нека се сменим. Твой ред е. Стисни ме.
Дланите му обгръщаха моите. Моите бяха обвити около врата му.
Той каза:
— По-силно.
И аз стиснах.
— По-силно — каза той отново.
Моето силно очевидно не беше достатъчно силно за него. Повтаряше думите отново и отново, вече крещеше, не спираше. Като треньор, който се опитваше да нахъса спортистите си. И аз постепенно се поддавах на волята му.
— По-силно.
Изпълнявах указанията му, без да мисля.
— По-силно.
Стиснах с цялата си решителност.
— По-силно.
Ръцете му се отделиха от моите и се отпуснаха встрани на тялото му.
Аз продължих да прилагам натиск.
— По-силно.
Имах чувството, че въртя винт, който е забит до крайна степен в стената. Но искам да натисна още веднъж, за последно, за да се уверя, че е стабилен, и трябва да изцедя и последната си капчица сила, за да завъртя отвертката.
Видях, че лицето му почервенява.
Напънах се и стиснах пак.
Устните му се движеха, но от тях не излезе никакъв звук.
Притисках се към него с цялата си тежест, със сила, каквато не бях подозирала, че притежавам, и лицето му вече бе пурпурночервено. Очите му бяха отворени, зениците — разширени. Тялото му бе напълно неподвижно и студено.
После долових въздишка да излиза от устата му, ъгълчетата й се извиха надолу в усмивка, която бе категорично зла. Сякаш знаеше отлично какво ми бе причинил. Или може би, защото изпитваше мъчителна болка. Не можех да кажа кое от двете беше, защото в момента бе почти невъзможно да се направи разликата между гримаса и усмивка.