Надявах се да е първото, защото вече разбирах какво бе всичко това. Тази малка извратена сбирка. Ставаше дума за властта да се разпореждаш с живота и смъртта на хората. Това възбуждаше тези извратеняци.
Това бе и тръпката на Боб.
Поемането на върховния риск.
Усещах, че пулсът му започва да отслабва. Можех да сложа край още сега, той нямаше да се бори. Можех да изстискам докрай живота от тялото му. Точно тук, точно сега. Можех да отнема живота му така, както той го бе отнел от онези момичета, както го бе отнел от Анна. Защото предполагах, че именно това бе станало. Можех да получа реванш. Можех да попреча това да се случи отново. Нямаше да има повече жертви.
Извратеното копеле можеше да изпитва наслада, но това нямаше да продължи още дълго. А после щеше да бъде прекалено късно за размисъл.
Той точно това искаше. Знаеше, че не може да загуби.
Ако го убиех, щеше да умре доволен, знаейки, че съм погубила и собствения си живот.
Ако го убиех, щеше да бъде прекалено лесно.
Виждах как животът гаснеше в очите му. Затова отдръпнах ръцете си.
Той не помръдна. Лицето му бе останало без абсолютно всякакъв цвят.
Копелето бе мъртво. Знаех го. Той бе скапан, шибан мъртвец.
Изкрещях името му.
— Боб!
Виках го отново и отново. Зашлевих го през лицето. Блъсках по гърдите му.
Започнах да се паникьосвам. Нямаше начин да поема вината за това.
Зашлевих го пак, удрях го, без да спирам. По-силно. И по-силно.
Бях на път да се откажа, когато видях искрица в очите му.
Затова го плеснах силно и по двете бузи.
Той отвори широко уста и си пое дълбоко въздух, изпълвайки дробовете си. От устата му се чу хриптящ звук.
Взирах се в него е отчаяние, слисана от станалото. Исках той да живее. Той ми трябваше жив. Не заради него самия.
Заради мен.
Пое си въздух три или четири пъти. Явно щеше да оживее. Бе се върнал от бездната. Щеше да изпълзи от ада, обратно в нашия свят.
Видях, че устните му се мърдаха, но не чувах какво се опитва да каже. Гласът му бе едва доловим шепот. Наведох глава на нивото на устните му.
И го чух да казва:
— Джена… коя вратовръзка… коя вратовръзка да сложа…
Извратеният нещастник. Все така обсебен от външния си вид. Само ако Джена знаеше…
Зачудих се дали тя наистина знаеше и просто си затваряше очите? Дали бе толкова заблудена и сляпа? Дали съзнателно пренебрегваше перверзните наклонности на мъжа си? Или наистина не забелязваше признаците? Предполагах, че Джена подозираше и именно това бе причината за нейната погубена усмивка.
Боб постепенно идваше на себе си, но аз не смятах да стоя там, гушнала го в прегръдките си и галейки косата му. Проклета да бях, ако останех на това място дори още секунда. Исках да си тръгна, преди Боб да си спомни къде се намираше, коя бях аз и какво бе станало току-що.
Този купон вече бе приключил за мен. Бях видяла достатъчно и знаех, че е време да си тръгвам. Затова излязох, докато Боб все още лежеше на каменната плоча, давещ се в слюнката си, бавно идващ на себе си.
Не се обърнах.
Не погледнах назад.
Бях щастлива, че съм жива.
22
Беше нощта на изборите. Бях сама вкъщи и гледах резултатите по телевизията. Когато показаха Боб Девил, той вече имаше самодоволен триумфиращ вид. Водеше убедително, направо бе размазал опонента си и знаеше, че ще спечели. Имаше вид на победител. Доста предвидимо заключение, не мислите ли?
Назовете ми един политик, на когото да не му се е разминало убийство. Това си е почти традиция в тяхната професия. А Девил я бе овладял до съвършенство.
За мен той вече беше Девил, не Боб. Боб ми се струваше прекалено фамилиарно. Прекалено интимно и лично, за да ми е удобно. Не можех да бъда близка с него, сега, след като знаех това, което знаех. Всичко се бе променило. Да го наричам Боб, бе все едно да съм на „ти“ с Удушвача от хълмовете.
Девил стоеше на подиума с ослепителна усмивка като от реклама на паста за зъби и показваше знака на победата с ръка. С другата си ръка бе прегърнал Джена през кръста. Готвеше се да произнесе победоносната си реч. Изглеждаше толкова мил и толкова пращящ от задоволство. И носеше шибана вратовръзка. Сигурно бях единственият човек от всички, които го гледаха, който знаеше истинската причина за това. Носеше я, за да прикрие шибаните си синини по врата. За да защити своята малка мръсна тайна.
Джена махаше на случайни хора в тълпата, а устата й се отваряше по същия начин като на Хилъри Клинтън по време на всичките предизборни кампании. Зееше широко от престорена изненада и бясно размахваше ръката си към непознатите сред публиката, сякаш току-що бе зърнала стар семеен приятел, когото не бе виждала от много дълго време, и се преструваше, че ги познава. Правеше го, защото бе убедена, че вече е една стъпка по-близо до поста на Първа дама, и бе време да започне да играе ролята си още сега.