Семейство Девил се бяха изтъпанили пред огромно множество от хора, които бяха докарани с автобуси от съседните градчета, за да попълнят бройката на въодушевената тълпа и да създадат впечатление пред камерите, че бъдещият сенатор е напипал пулса на електората, жадуващ за промяна, когато той всъщност бе постигнал победата си с най-ниския брой гласове в цялата история на щата.
Двамата разиграваха много добро представление. Човек никога не би си помислил, че са нещо различно от това, което показват пред обществото. Идеалната американска двойка. Любящи, верни един на друг и сияещи от добро здраве.
Когато камерите дадоха по-общ кадър, видях, че Джак стоеше встрани от сцената заедно с другите членове от екипа. Нищо не можеше да развали момента за мен. Защото ужасно се гордеех с него, наистина.
Въпреки че тази гордост вървеше ръка за ръка с горчилката, защото вече познавах истинския Девил, не изрязания от картон, кух политик, показващ се по телевизията, който казваше, че иска да покаже на хората „своето истинско аз“. Знаех на какво е способен. Знаех от какво е част.
Не спирах да си задавам онези въпроси. Струваше ли си това преживяване? Каква бе цената, която платих?
Ето няколко причини защо преживяването ми си струваше. Вече разбирах някои неща за секса и властта и как те бяха свързани, които повечето хора няма да проумеят, ако ще да изживеят не един, а няколко живота. Бях все още толкова млада, но бях нагазила в най-дълбокото. От друга страна, знаех, че ще трябва да живея с откритото познание до последните си дни на тази земя. Не можех да кажа, че осъзнаването на това ме правеше особено щастлива. Ако трябва да съм честна, по-скоро ме караше да се чувствам неудобно. Защото знаех, че бях само на една крачка от Девил.
Можех да разкажа на Джак какво се бе случило. Можех да изстрелям пред него всичко, ако исках. Но ние имаме само един живот за живеене, за да мечтаем и фантазираме за нещата, които всички искат: сигурност, семейство, щастие, любов. Не знаех какво ме очаква в бъдеще, но знаех едно нещо, което не виждах да правя в бъдещето си.
Не се виждах като страстния разобличител на лъжите на политиците и влиятелните хора.
Инстинктът ми за оцеляване е много по-силен от желанието ми да спася света. Да, можех да изиграя ролята на героя, но исках ли да бъда запомнена като този човек през остатъка от живота си? Исках ли да живея с последиците? Как щеше да се отрази това на Джак? Какво щеше да причини на нас двамата?
Ако го направех, трябваше да кажа на Джак всичко. А още не бях готова за тази стъпка. Някои неща трябва да бъдат премълчани. Тайните са тайни, за да бъдат пазени, а не разкривани. Тази щеше да си остане с мен. Поне засега. Но си запазвам правото да променя решението си по всяко време.
Какво щяхте да направите вие на мое място? Помислете си. Не е толкова лесно, нали? Няма простичко решение или очевиден план за измъкване от това положение.
Това не беше като някой от онези холивудски филми, в които всичко се навързва чистичко и спретнато едно след друго във финалните кадри. В които лошите момчета получават наказанието си, силите на хаоса и злото са победени и редът е възстановен. И героят или героинята трябва да изживеят последния ден и да се завърнат към обикновения си живот. В дома си, при съпрузите, при децата и при кучето си. Едва ли е нужно да ви го казвам, но в истинския живот не е така. Холивудските завършеци се случват само по филмите.
Тази история свършва по-скоро като в дългия финален кадър, който води към края на емблематичния „До последен дъх“ на Годар, където героят на Белмондо, дребен престъпник на име Мишел, е оставен на съдбата си, след като американската му приятелка — в ролята Жан Сиберг, току-що му е казала, че не го обича и го е предала на ченгетата.
Направила е това само за да привлече вниманието му. Направила го е съзнателно, за да му навреди.
Като гангстер в гангстерски филм, Мишел вече е наясно с този факт и тъй като е по-умен от повечето престъпници, той знае как ще свърши всичко. Ние също го знаем.
Помните ли какво ви казах в началото?
Сюжетът винаги се подчинява на персонажите.
И така Мишел е прострелян в гърба и, препъвайки се, тръгва по улицата, към забравата. Стига до кръстовището и после пада. И това наистина е краят, който той е прозрял, че го очаква. Но по-банален, защото на това място изглежда като жертва на дребна катастрофа, отколкото като опасен престъпник, застрелян неколкократно от силите на реда.