Последните думи, които излизат от устата му, преди да се срути на земята и да се предаде на смъртта, са „Повръща ми се от това“. Сардоничният му прощален изстрел към света, който никога не го е обичал и на когото той е отвръщал със същото. Неговият момент „розова пъпка“. Но вместо да ни дари с велико прозрение по време на финалното си излизане от този свят, думите му са погрешно разбрани, не-чути или неосмислени — никога няма да разберем кое точно е — като „От теб ми се повръща“. Протест, възмущение, но не към света, а към жената, която е обичал и която го е предала — неговата ахилесова пета, фаталната жена, надвесила се над него, докато той превръща в пародия своята голяма, последна сцена. Сцената на смъртта си.
А що се отнася до Жан Сиберг, нейното владеене на френски език — което до този момент във филма е било достойно за уважение като за млада американка — внезапно я предава. Тя не разбира френската дума degueulasse — „гнусно“, „противно“ — и моли да й я преведат.
И тук свършва филмът.
Тя си тръгва, осъзнавайки не само чудовищността на събитията, които е предизвикала чрез една-единствена проява на егоизъм, но и факта, че до края на дните си ще живее със спомена за това как е пропуснала нещо, как не е проумяла смисъла на ставащото.
И знаейки, че той е умрял, мразейки я и в червата си.
Ако можеха всички филми да свършват така. Ако можеха всички филми да свършват като в живота.
С отворен край.
Защото от деня, в който сме родени… не, още преди това, от момента, в който сме заченати, животът ни не е нищо друго освен поредица от събития, които все някога свършват, но най-често с отворен финал. Романтични, сексуални, професионални, семейни и вероятно още поне няколко вида. И е нужно усилието на всяка частичка от разума и душата ни, за да не се омотаем в техните мрежи.
Някои хора изживяват живота си, обсебени от тази не-завършеност, тормозейки се какво би станало ако… дали пък да не би… или какво ще се случи утре, ако…
Но не и аз.
Технически погледнато, точно в този момент бях изправена пред един такъв отворен финал. И Девил го знаеше. Можеше лесно да се отърве от мен, ако го желаеше — имаше тази власт. Можеше само да щракне с пръсти и да ме накара да изчезна. Като Анна. Можеше да плати на някого да ме разкара от пътя му и да прикрие следите към това, което бях разбрала, че е направил на Дейзи и другите момичета. И никога нямаше да му се наложи да понесе някакви последствия за стореното от него, никога нямаше да плати цената. Щеше да продължи да показва лъскавата си усмивка, мечта на всеки зъболекар, по телевизията и да се кефи, че е изработил всички.
Но той нямаше да ми посегне и с пръст, сигурна бях в това. Нямаше да прекарам остатъка от живота си, озъртайки се през рамо в очакване неговият убиец да се появи. Не се боях. Сигурна бях, че Девил е оценил рисковете и е решил, че аз съм незавършена история, с която би могъл да живее.
Защо съм толкова сигурна, ще попитате вие?
Е, нали знаете какво казват.
Ро1еп(ю хсгепНа е$1. Знанието е сила.
Девил бе обещал нещо на Джак. Бе му казал, че ако спечелят изборите, ще му даде важен пост в администрацията си. Джак нямаше основание да се съмнява в думите му. И аз бях твърдо решена да се уверя, че това наистина ще се случи. Девил щеше да спази обещанието си, защото той се нуждаеше от умни хора като Джак в отбора си — именно те му помагаха да изглежда добре в очите на избирателите.
Коя бях аз, че да лишавам Джак от тази възможност? Коя бях аз да слагам прът в колелото на амбициите му?
Както и да е, Девил не трябваше да се бои от мен.
А от Джак.
Как ще реагира той, ако разбере какво се бе случило.
Така действат тези неща. Трябва да го приемете.
Никой от нас нямаше желание да разкрива публично малката ни мръсна тайна. Нямаше да бъде в ничий интерес.
Това е истинската природа на властта. Скритата природа на властта.
Тя е тайна. И си остава такава.
Така че Обществото на Жулиет просто щеше да продължи да съществува.
Момичета като Анна щяха да продължат да изчезват. Или да бъдат откривани мъртви.
И някой нещастен келеш като Бънди щеше да получи ролята на изкупителната жертва. Защото той винаги е под ръка и не знае достатъчно неща, за да схване голямата картина и да повлече някой друг със себе си надолу.