Джеймс Блиш
Общоприетото време
…Дните се нижеха един подир друг, безспирно и равно като циклите в пространството. Времето и часовниците! Колко века отмерваше моят хамак, поклащащ се като махало от тежките вълни — тиктакаше и отброяваше часовете и епохите…
I
Не мърдай.
Това бе първата мисъл, появила се в главата на Гаръд, когато се събуди, и може би тя му спаси живота. Лежеше неподвижно, вързан с колани за креслото, и слушаше равномерното жужене на двигателите. Това всъщност не можеше да е вярно: изобщо не е възможно да чуваш двигателите при свръхускорение.
Помисли си: „Дали не е започнало вече?“
Иначе всичко изглеждаше нормално. ДФК-3 беше преминал към междузвездна скорост, Гаръд продължаваше да е жив, а корабът — да се движи. В момента корабът сигурно летеше със скорост 22.4 пъти по-голяма от скоростта на светлината, по-точно с 6 720 000 километра в секунда.
Кой знае защо, Гаръд не се съмняваше, че вече е започнало. И при двата по-предишни опита корабите бяха профучали към Алфа от Кентавър точно в мига, когато трябваше да се включи свръхтягата, и останалият за миг образ, запечатал се за частица от секундата след изчезването им, при направената спектроскопия показа доплерово отместване, което съвпадаше с ускорението, предвидено от Хертъл за този момент.
Бедата беше там, че от Браун и Челини нямаше вест. За двамата не бяха получени никакви сведения.
Гаръд бавно отвори очи. Клепачите му бяха страшно натежали. Доколкото можеше да съди по допира на креслото до кожата му, гравитацията беше нормална. Въпреки това повдигането на клепачите му се видя непосилно трудно.
След дълго съсредоточаване успя да отвори очите си напълно. Точно пред гърдите му се намираше апаратурното табло, закрепено на шарнири. Все още без да движи нищо освен очите си, а и тях дори много търпеливо и бавно, Гаръд провери един по един индикаторите. Скорост — 22.4. Работна температура — нормална. Температурата вътре в кораба — 37 градуса. Налягане на въздуха: 778 мм. Гориво: резервоар №1 пълен, резервоар №2 пълен, резервоар №3 пълен, резервоар №4 девет десети пълен. Притегляне — 1g. Датник — спрял.
Съсредоточи погледа си върху последния уред, макар че и очите му фокусираха много бавно. Уредът, разбира се, беше нещо повече от датник — представляваше часовник с всевъзможни функции, отчитащ както секундите, така и изминалото време от десетте месеца, които се предполагаше, че ще трае пътуването до двойната звезда. Нямаше обаче съмнение: голямата стрелка бе спряла неподвижно.
Това бе второто отклонение, което забеляза Гаръд. Прииска му се да стане и да провери не може ли да включи часовника отново. Вероятно се дължеше на временно затруднение, което беше отминало и вече нямаше опасност. Но веднага в главата му прозвуча заповедта, която си беше втълпявал цял месец преди да започне пътуването.
Не мърдай!
Не мърдай, докато не проучиш положението толкова, колкото може да се проучи, без да се мърда. Това, което беше отвлякло Браун и Челини така, че нито се бяха завърнали, нито изчезването им можеше да бъде обяснено с наличните човешки знания, представляваше непонятна сила. И двамата бяха забележително интелигентни, находчиви, обучени да се справят с непропорционалното увеличение на скоростта до най-дребна подробност; бяха най-подготвените хора от Проекта. В корабите им имаше вградени противодействуващи механизми за всички предполагаеми опасности, така както те двамата бяха вградени в ДФК-3. Следователно, ако някъде бе станал провал, той е бил нещо, появило се от обичайно място, и е бил нанесен един-единствен удар.
Заслуша се в жуженето. Беше равномерно и спокойно и не се чуваше много високо, но Гаръд усети, че се притеснява. Свръхтягата бе нещо, което не се чува, и на записите от първите автоматизирани тестове не си личеше никакво жужене. Преминаването към свръхтяга не се съпровожда с шум, но шумът в случая показваше, че непременно е станало нещо. Просто беше някакво несъответствие, на което не можеше да бъде намерена причина.
Но причина съществуваше. И Гаръд възнамеряваше да я открие още преди да си поеме дъх.
Изведнъж той си даде сметка, че колкото и да е невероятно, не си беше поемал дъх, откакто отвори очи. Макар че не усещаше да се чувствува зле, това откритие го накара да изпадне тутакси в паника и той без малко не се изправи. За щастие, когато овладя донякъде паниката (или поне така му се стори), странната отпуснатост в клепачите сякаш се разпростря по цялото му тяло, защото нервният импулс се беше разпространил, преди да събере сили, за да му се противопостави. А паниката, колкото и да бе остра в първия миг, се оказа чисто въображение. След малко Гаръд установи, че липсата на дишане по никакъв начин не го притеснява — просто това бе нещо, което чакаше своето обяснение…