— Нарекоха ли се с някакво име?
— О, да. Представиха се като бидмънги.
— А как изглеждаха?
— Въобще не ги видях.
Хертъл се наведе напред.
— Тогава как…
— Чувах ги. Поне така мисля.
Гаръд сви рамене и отново отпи от уискито си. Беше си у дома и като цяло се чувствуваше добре.
Но при тази определена нагласа на мислите си Гаръд чу как някой казва: „На Земята, както и на Небесата“, а после чу втори глас, който също може би беше неговият: „По-късно е, отколкото си мислиш.“
— Адолф — обади се Гаръд, — това изключва ли въпроса? Или ще продължим оттук нататък? Колко време ще трябва, за да се изработи ДФК-4?
— Много години — отговори Хертъл и дружелюбно се усмихна. — Не се безпокой, Гаръд. Ти се завърна, а това е повече, отколкото съумяха да направят другите, и никой няма да те накара да летиш отново. Мисля си дори, че едва ли ще успеем да построим нов кораб до края на живота ти, но дори и да успеем, няма да бързаме с изпробването. Разполагаме с твърде малко информация за условията, в които си се озовал.
— Готов съм да тръгна — каза Гаръд. — Не се страхувам да се върна там, искам да замина. Сега вече зная какви промени настъпват в ДФК-3, затова мога да полетя с него и да се завърна с точни карти, записи и снимки.
Лицето на Хартъл изведнъж придоби сериозен вид.
— Нима мислиш, че ще разрешим ДФК-3 да потегли отново? — попита той. — Гаръд, ние възнамеряваме да разглобим този кораб молекула по молекула, така да се каже. Иначе не бихме могли да построим ДФК-4. И няма да ти позволим да летиш повече. Не искам да те обидя, но идвало ли ти е на ум, че желанието ти да се върнеш обратно може да е последствие от хипнотично внушение? А в случай, че е така, колкото по-силно желаеш да се върнеш там, толкова по-опасен ставаш за нас. Ще трябва да те изследваме не по-малко обстойно от кораба. Ако тези бидмънги искат да се завърнеш, те сигурно си имат причина и ние трябва да разберем каква е тя.
Гаръд кимна, но знаеше, че Хартъл вижда лекото трепване на веждите му, бръчките, които се образуват на челото му, стягането на мускулчетата, които пречат на сълзите да потекат, но въпреки това на лицето се изписа тъга.
— С други думи — каза той, — „не мърдай“.
Хартъл го изгледа приятелски, но озадачено. Гаръд обаче не бе в състояние да каже нищо повече. Беше се завърнал в общоприетото за човечеството време и щеше да остане в него завинаги.
Заедно с обещанието, което вече почти бе забравил, заедно с цялата си любов.