Постара се да превърне това във възможно най-равномерното и машинално действие, което да не се влияе от мислите му, независимо от всеки допълнително изникнал проблем или от емоционалните тайфуни, които биха го отклонили. Когато човек си наложи да брои и успее да си внуши, че трябва да го върши, нищо не може да го спре — нито блаженството на любовта, нито сгромолясването на империи. Гаръд знаеше каква опасност се крие в усилието да задвижи такъв механизъм в мозъка си, но също така знаеше колко е необходимо да определи времето на това тиктакане. Започна да си изяснява какво му се беше случило, но имаше нужда от точно измерване, преди да използува откритието си.
Разбира се, бяха правили множество догадки за ефекта, който би могла да има свръхтягата върху субективното време на пилота, но не бяха стигнали далече в разсъжденията. При коя да е скорост, по-ниска от скоростта на светлината, що се отнася до пилота, субективното и обективното време напълно съвпадат. При скорости, близки до скоростта на светлината, за един земен наблюдател би изглеждало, че времето на борда на кораба тече значително по-бавно, но самият пилот не би забелязал видима промяна.
Тъй като полет при скорост, надвишаваща скоростта на светлината, се смяташе за невъзможен и от двете съвременни теории на относителността (макар и по различни причини), никоя теория не предлагаше хипотеза за това, какво би станало в кораб при свръхсветлинна скорост. Не допускаха, че въобще е възможно да съществува такъв кораб. Хертъловата трансформация, благодарение на която в крайна сметка полетя ДФК-3, беше нерелативистична — според нея протеклото време при един свръхсветлинен полет би трябвало да съвпада с времето вътре в кораба и с времето, протекло за наблюдателите в двата края на пътуването.
И тъй като корабът и пилотът бяха станали част от една система и им съответствуваше един и същи израз в уравнението на Хертъл, на никого не бе хрумнало, че за тях времето може да протече различно. Самата мисъл за такова нещо би била нелепа.
Хиляда седемстотин и едно, хиляда седемстотин и две, хиляда седемстотин и три, хиляда седемстотин и четири…
На кораба имаше корабно време, съвпадащо с времето на наблюдателя. Полетът до Алфа от Кентавър щеше да приключи за десет месеца. Но пилотът беше с Гаръдово време и по всичко си личеше, че може и да не оцелее до края на пътуването.
Нещо невъзможно, но станало факт. Нещо (почти бе сигурно, че ставаше въпрос за неподозиран психологически страничен ефект — ефект, който естествено не би могъл да бъде забелязан при предварителните пилотирани от роботи полети със свръхтяга) беше ускорило субективното възприемане на времето от страна на Гаръд и си беше свършило работата докрай.
Втората стрелка бавно започна да потрепва и предварително да се подготвя, получила енергия от вътрешния механизъм на датника.
Седем хиляди четирийсет и едно, седем хиляди четирийсет и две, седем хиляди четирийсет и три…
При отброяването на седем хиляди петдесет и осем втората стрелка започна отместването си към следващото деление. Получаваше се усещането, че й трябваха няколко минути, за да премине мъничкото разстояние, и още няколко минути, за да замре напълно неподвижно. А още по-късно се чу и звукът.
Пук.
С пламнала от мисли глава, но без да изпитва истинска физическа възбуда, Гаръд започна да пресмята наум. Понеже колкото повече нарастваха стойностите, толкова повече време му трябваше, за да брои всяка цифра, промеждутъкът между две отмествания на стрелката по-скоро отговаряше на 7 200 секунди, отколкото на 7 058. И като го пресметна в часове, Гаръд получи резултата, който го интересуваше.
Една секунда корабно време се равняваше на два часа Гаръдово време.
Нима беше броил в течение на време, равняващо се на цели два часа? Нямаше никакво съмнение в това. Изглежда, му предстоеше дълго пътуване.
Изведнъж се стресна, защото проумя всъщност колко дълго щеше да лети. Времето за него течеше по-бавно, с коефициент 7 200. Щеше да стигне до Алфа от Кентавър точно за 720 000 месеца.
Което правеше…
Шест хиляди години!
II
Дълго време след това Гаръд стоя неподвижно, плувнал в гореща пот, която непрекъснато го обливаше, без да го разхлажда. В крайна сметка нямаше защо да бърза.
Шест хиляди години. За толкова дълго време щеше да има и храна, и вода, и въздух. Биха му стигнали както за шейсет, така и за шестстотин хиляди години. Докато имаше гориво, корабът щеше да синтезира необходимото за пилота без всякакви усилия. Докато имаше гориво, а то се възстановяваше в затворен цикъл. Но дори ако Гаръд се хранеше веднъж на всеки три секунди от обективното корабно време (а Гаръд изведнъж осъзна, че няма да е в състояние да го прави, защото корабът имаше нужда от няколко секунди обективно време, за да приготви и поднесе храната след получаването на заповед, така че Гаръд щеше да е щастлив, ако успееше да яде поне веднъж дневно по субективното си време), нямаше защо да се бои, че запасите ще се изчерпят. Това беше една от първите причини за катастрофата, която ръководителите на Проекта се постараха да елиминират при изработването на ДФК-3.