И двата проблема — колко сила можеше да упражни тялото му и колко дълго можеше да се надява, че ще спи мозъкът му — изникнаха едновременно на преден план в съзнанието му, макар все още неясни и объркани, докато Гаръд продължаваше да седи бездейно на креслото койка. След поредното преместване на стрелката корабът (или поне тази част от него, която той виждаше от мястото си) се намираше в пълен покой! И звукът от двигателите, изглежда, бе с все същата честота и амплитуда, поне доколкото пилотът го чуваше. А той продължаваше да не диша. Нищо не се движеше, нищо не се променяше.
Фактът, че Гаръд все още не забелязваше никакво движение на диафрагмата и гръдния си кош, изигра решителна роля. Значи тялото му се намираше в корабно време, иначе досега да е изпаднал в безсъзнание от кислороден глад. Това предположение обясняваше и двете емоционални сатурналии от неизвестен произход, продължили сякаш безкрайно, които му бяха причинили страдание. Представлявали са ни повече, ни по-малко отговор на жлезите с вътрешна секреция спрямо чисто интелектуалните му реакции, които са ги предхождали. Откри, че не диша, почувствува, че го обзема паника, и направи опит да се надигне. Дълго след като от съзнанието му се бяха заличили тези два импулса (те обаче бяха тръгнали от мозъка и бяха стигнали по нервите до жлезите и мускулите), се появи действителна физическа болка. Когато всичко свърши. Гаръд се окопити вече приседнал, макар че голямото количество изхвърлен адреналин му бе попречило да забележи, че прави такова движение. Вторият пристъп на страх, който бе с по-малка сила и явно се дължеше на откритието, че той можеше да умре доста време преди края на полета, всъщност бе представлявал отговорът на тялото му на едно нареждане, което мислено си бе внушил много по-рано — причина за него беше пък обзелата го абстрактна възбуда, докато бе пресмятал отклонението във времето.
Явно, че трябваше да внимава много с каквито и да е на пръв поглед хладнокръвни размисли и интелектуални подтици, иначе впоследствие щеше да плаща за тях с безкрайно дълги и мъчителни ендокринни реакции. Въпреки това Гаръд доста се зарадва на последното откритие и не потисна това чувство — не беше възможно да му навреди, ако няколко часа се чувствуваше доволен, а реакцията на жлезите в този случай можеше дори да му бъде от полза, ако това ставаше в момент на депресия. В крайна сметка шест хиляди години даваха значителен брой възможности да се чувствува зле, затова беше най-добре да приветствува приятните моменти и остатъчната им реакция да продължава колкото може повече. Трябваше да регулира безотказно само миговете на паника, страх или потиснатост още в секундата, когато ги усетеше със съзнанието си, защото иначе те щяха да се превърнат в четири, пет, шест или дори в десетчасов емоционален ад по субективното му време.
Пук.
Ето това вече беше много хубаво: бяха изминали цели два часа Гаръдово време, без той да изпита някакво особено затруднение и без да усети как се нижат секундите. Ако съумееше да се успокои и да се приспособи към такъв режим, пътуването можеше и да не премине толкова зле, колкото бе допуснал първоначално. Огромна част от него щеше да прекара в сън, а времето, когато бодърствуваше, можеше да посвети на задълбочени конструктивни размисли. През един-единствен ден от корабното време Гаръд можеше да мисли повече, отколкото който и да е земен философ в течение на целия си живот. Ако проявеше достатъчно усилия на волята и посветеше цял век разсъждения да проучи последствията от една мисъл до най-малката подробност, все още щеше да му остава цяла вечност за следващата мисъл. Какво огромно богатство от чист размисъл би могло да се натрупа за 6 000 години! При достатъчно съсредоточаване между закуската и вечерята в един корабен ден Гаръд би могъл да намери разрешение на проблема за всемирното зло, а един корабен месец би му позволил да напипа някои истини за основния проблем на философията.
Пук.
Не че Гаръд беше оптимистично настроен и очакваше, че ще запази логическите си заложби или дори разума си до края на пътешествието. Изгледите за някои по-маловажни моменти продължаваха да бъдат мрачни. Но съществуваха и възможности. Той тутакси изпита съжаление, че именно на него, а не на Хертъл се бе случило да преживее това…
Пук.
…защото старият учен сигурно щеше да го осмисли по-добре от Гаръд. Положението се нуждаеше от човек, запознат изтънко с математиката, който да използува способностите си по възможно най-добрия начин. Но в крайна сметка на Гаръд започна да му се струва, че…