Пук.
…ще се справи добре и се чувствуваше поласкан от мисълта, че поне докато запази здрав разума си, ще се завърне…
Пук.
…на Земята след десет месеца, притежаващ знания, които са много по-напредничави…
Пук.
…от всичко, което би могло да бъде известно на Хертъл или на който и да е…
Пук.
…принуден да работи в рамките на нормалния човешки живот. Пук. Дори тиктакането на датника му се виждаше по-весело. Пук. Сега се чувствуваше почти вън от опасност… Пук… и не обръщаше внимание на заповедта, която си бе дал… Пук… да не се движи пук, но във всеки случай пук той вече се бе движил пук, без пук да пук пострада пук пук пук пукпукпукпукпук…
Гаръд се прозя, протегна се и стана. Нямаше смисъл да изпада в глупаво доволство. Все още имаше твърде много проблеми, с които трябваше да се справи, например как да задържи импулса, за да изпълни някоя задача в корабно време, докато по-важните центрове на мозъка му са заети с разсъждения върху някой чисто философски въпрос. При това…
При това той току-що се беше раздвижил.
Нещо повече: беше извършил сложна маневра с тялото си в нормално време!
Преди Гаръд да погледне датника, информацията, която носеше тиктакането, стигна до съзнанието му. Докато с наслада беше наблюдавал поредната удължена реакция на жлезите си при по-раншното си чувство на задоволство, беше пропуснал да забележи (освен ако не го беше забелязал подсъзнателно), че стрелките на датника се местят.
Сбогом на пространствените етически системи, пред които древните гърци биха изглеждали нищожества. Сбогом на космическите цикли и ускорението, надхвърлящо предвижданията на Дирак1. Сбогом на Гаръдовата космология, която щеше да отреди на всемогъщия бог незначителната роля на водоносец в n-измерното пространство.
Сбогом също така и на решението, което Гаръд бе взел някога в колежа — да проучи подробностите на любовта, за които се носеха легенди. Вероятно той току-що беше изгубил и последната си възможност да направи това.
Микровремето, в което живееше, беше приключило само няколко обективни минути след преминаването на кораба към свръхускорение и излизането на Гаръд от упойка. Дългата агония на разума и противодействието от страна на жлезите не бяха довели до нищо. Сега Гаръд съществуваше според корабното време.
Гаръд седна на койката, като се чудеше дали да се ядосва, или да изпитва облекчение. Никоя от двете емоции всъщност не му бе достатъчна, просто се чувствуваше недоволен. Микровремето беше доста лоша работа, но ето че вече го нямаше и всичко изглеждаше нормално. Как бе възможно нещо толкова краткотрайно да убие Браун и Челини? Те бяха с устойчива психика, по-устойчива от неговата, както Гаръд предварително бе преценил. Но ето че той бе оцелял. Да не би да имаше още нещо?
И ако имаше, какво ли би могло да бъде?
Не можа да отговори на въпроса си. Близо до лакътя му датникът продължаваше да тиктака върху контролното табло, което Гаръд бе бутнал през първия, траял безкрайно дълго миг на паника. Шумът от двигателите не се чуваше. Дишането му следваше естествения си ритъм. Чувствуваше се подвижен и силен. В кораба беше тихо, спокойно, без промени.
Датникът тиктакаше все по-бързо и по-бързо. Малката стрелка достигна и отмина делението, отбелязващо първия час от пътуването на кораба при свръхтяга.
Пук.
Гаръд учудено вдигна очи. Този път познатият звук се бе чул от малката стрелка, прескочила още едно деление. В същия миг минутната стрелка вече бе изминала половината път от обиколката си. Секундната стрелка се въртеше като витло и както я гледаше, достигна такава скорост, че той престана да я вижда…
Пук.
Беше отмерен още един час. Следващият половин час вече изтичаше. Пук. Още един час. Пук. И още един. Пук. Пук. Пук. Пук пук пук пук пук пук…
Стрелките на датника се сляха и изчезнаха. Времето изтичаше пред очите на Гаръд. Но в кораба нямаше промяна. Стоеше си все същият: неподвижен, непокътнат, науязвим. Когато индикаторите достигнаха скорост, при която Гаръд вече не можеше да следи какво отчитат, той откри, че отново е изгубил способността да мърда. Цялото му тяло сякаш трептеше като крилца на колибри и въобще не можеше да събере мислите си. В залата притъмняваше, не — обвиваше я червена пелена, не…
Гаръд обаче не видя края на този процес. Не получи възможността да надзърне от върха на макровремето към времето, в което го запращаше Хертъловата свръхтяга.