Но това отново не доказваше нищо. Луната никога не се променя. Тънкият слой прах, оставен от съвременния човек върху нейната повърхност, щеше да съществува хилядолетия — нали в крайна сметка на Луната няма нищо, което да го издуха оттам! Маякът в Морето на парите покриваше повече от 6500 километра — нито времето щеше да го заличи, нито човекът (случайно или нарочно) за по-малко от век. Когато в един свят без атмосфера покриеш с прах толкова голяма област, прахът няма как да се разнесе.
Провери разположението на звездите по картите. Не се бяха изместили — нямаше причина само след някакви си 12 000 години. Полярната звезда в края на Малката мечка все още можеше да служи за ориентир. Дракон все така се извиваше между двете Мечки като някаква фантастична лента, а Цефей и Касиопея продължаваха да си бъдат на местата. От съзвездията научи единствено, че в северното полукълбо на Земята е пролет.
Пролетта на коя година обаче?
После Гаръд изведнъж се сети, че има начин да си отговори на въпроса. Луната предизвиква приливите и отливите на Земята, а всяко действие има равно и противоположно противодействие. Луната не може да предизвиква движение на Земята, без това да има ефект и върху нея, а този ефект си проличава по ъгловото отклонение. Разстоянието между Луната и Земята се увеличава неизменно с 1,56 см всяка година. В края на периода от 12000 години Луната би трябвало да бъде с около 183 метра по-далече от Земята, отколкото по времето, когато Гаръд бе заминал.
Възможно ли беше да се направи такова измерване? Гаръд се съмняваше, но все пак извади ефемеридата и пергела. Направи снимки. Докато работеше, Земята се придвижи по-близо. Когато завърши първото изчисление (което не беше окончателно, тъй като можеше да е допусната грешка със стойност, по-голяма от разстоянията, които проверяваше), Земята и Луната се виждаха достатъчно близо на екрана, така че бе в състояние да направи много по-точни измервания.
Които бяха — както горчиво си помисли той — съвсем ненужни. Компютърът връщаше ДФК-3 не към някакво слънце в момента на наблюдението, а към предварително определена точка. Това, че Земята и Луната можеха да не се намират на същото място при завръщането на ДФК-3, не беше допускане, което компютърът щеше да вземе предвид. Фактът, че Земята се виждаше, вече беше достатъчно добро доказателство, че от началото на полета не е изминало време, по-дълго от предвиденото.
Това не беше ново за Гаръд, но просто едва сега му дойде на ум. Всъщност той правеше всички тези пресмятания само по една-единствена причина: дълбоко в съзнанието му все още действуваше механизъм, който го караше да брои. Много отдавна, когато се опитваше да определи времето по корабния датник, той си беше внушил, че трябва да брои — и изглежда, оттогава насам този процес не беше спирал. Тъкмо там се криеше една от опасностите при задвижването на такъв мозъчен механизъм и сега Гаръд се радваше на плодовете й да прави безсмислени астрономически изчисления.
Това прозрение му подействува благотворно. Завърши криво-ляво изчисленията и накрая идиотщината, заседнала дълбоко в мозъка му, прекрати съществуването си. Топчетата на това сметало бяха тракали в продължение на двайсет месеца и според Гаръд то беше не по-малко доволно от самия него, че може да си почине.
Приемателят изпука и се чу тревожен глас:
— ДФК-3, ДФК-3, Гаръд, чуваш ли ме? Жив ли си? Тук сме се побъркали от радост. Гаръд, ако ме чуваш, обади се!
Беше гласът на Хертъл. Гаръд сгъна пергела така припряно, че острият връх се заби в дланта му.
— Чувам те, Хертъл. ДФК-3 се обажда на Проекта. Аз съм, Гаръд.
И добави, без сам да знае защо:
— С цялата си любов.
След като вълнението около посрещането се поуталожи, Хертъл беше повече от заинтересуван да научи подробности за парадоксите с времето.
— Те несъмнено ще обогатят разработката, с която се занимавам — каза той. — Струва ми се дори, че ще можем да ги вземем предвид при трансформацията. Можем дори да ги изолираме, така че пилотът въобще да не ги усети. Все едно, ще видим.
Гаръд замислено въртеше в ръце чашата си. В стария претъпкан кабинет на Хертъл, намираш се в административната сграда на Проекта, той изпитваше неудобство, чувствуваше се остарял, беше му тясно и душно. Каза:
— Не мисля, че трябва да го правите, Адолф. В крайна сметка това ми спаси живота.
— Как така?
— Нали ти казах, след известно време имах чувството, че умирам. Откакто се върнах, непрекъснато чета. Открих, че за разлика от мене и от тебе, психолозите обръщат много по-малко внимание на индивидуалността в човешката психика. Ние сме учени, физици, така че възприемаме света като нещо извън нас, като нещо, което може да се наблюдава, но не е в състояние да измени същността ни. Явно е обаче, че тази стара солипсистка позиция не е съвсем вярна. Всъщност човешката личност зависи в голяма степен от факторите в околната среда извън нас, било то големи или малки. Ако по ня-какакъв начин откъснеш индивида от всички сензорни възприятия, които получава отвън, за две-три минути той ще престане да съществува като личност. Най-вероятно е да умре.