Огледах се. Не беше ли очевидно, след като цялата бях в пръст и наоколо имаше саксии с разсад?
— Оправям…
— Не питам теб — прекъсна ме той и се обърна към сестра си, която бе почервеняла от неудобство. — Какво правиш?
Нямаше да му позволя отново да ме изкара извън нерви. Вдигнах рамене, грабнах една саксия и изтръгнах растението в нея с все корените.
— Помагам й да си засади цветя. Дръж се прилично — отвърна Ди и го удари с юмрук в корема, успявайки най-после да се измъкне от мечешката му прегръдка. — Виж колко хубаво стана. Мисля, че открих неподозиран талант в себе си.
Деймън огледа ландшафтния ми шедьовър. Ако трябваше още сега да си избера мечтаната професия, това щях да правя — да проектирам градини и да се занимавам с растения. Да, не можех да се оправя сред дивата природа, но обожавах да чопля в градината. Харесваше ми всичко, свързано с тази работа. Миризмата на влажна почва, уханието на растенията, това, че малко вода и шепа свежа пръст вдъхваха нов живот в нещо повехнало, което беше тръгнало да умира. Харесваше ми дори как изтръпваха краката ми от дългото клечане.
Градинарството ми се отдаваше. Гледах всяко предаване на тази тема по телевизията и знаех кои растения имат нужда от повече слънце и кои трябва да бъдат засадени на по-сенчесто място. Знаех също, че за да е красива, една цветна леха трябва да се подреди на нива — по-високите, по-кичести и по-устойчиви растения отзад, цветята отпред. Трябваше само да подготвя добре почвата и готово!
Деймън вирна вежда. Стомахът ми се сви.
— Какво? — попитах.
— Не е лошо — сви рамене той.
— Не е лошо ли? — Ди прозвуча точно толкова засегната, колкото и аз. — То си е направо хубаво! Справихме се прекрасно. Е, Кейти се справи. Аз в общи линии й подавах разни неща.
— С това ли се занимаваш в свободното си време? — попита ме той, без да обръща внимание на сестра си.
— О, вече си говорим! Нима? — казах с ехидна усмивка и насипах шепа тор около корените на едно растение. Полях го и се заех със следващото. — Да, с това се занимавам. Нещо като хоби ми е. А твоето какво е? Да давиш кутрета?
— Не ми е удобно да ти кажа пред сестра ми — отвърна той и ме изгледа хищнически.
— Деймън! — сопна се Ди.
Това, което си представих в този момент, беше напълно неподходящо за непълнолетни, а от самодоволното му изражение личеше, че е наясно какво си мисля. Отново загребах тор.
— Във всеки случай определено не се занимавам с такива тъпотии — добави той.
Застинах на място. Измежду пръстите ми се посипаха стърготини червен кедър.
— И защо мислиш, че това тук са тъпотии?
Погледът му сякаш казваше „нужно ли е да обяснявам“. Да, градинарството не беше кой знае какво, но не беше тъпотия. От уважение към Ди предпочетох да замълча и продължих работата си.
— Не се дръж като идиот. Моля те! — взе да го бута тя, без да успее дори да го помръдне.
— Не се държа — възрази Деймън.
Изгледах го изпод вежди.
— Какво има, котенце? — попита той. — Да не би да искаш да ми кажеш нещо?
— Освен че ти забранявам да ме наричаш котенце? Не, няма друго.
Загладих пръстта, изправих се и огледах със задоволство цветната леха.
— Мисля, че се справихме чудесно — казах на Ди с усмивка.
— Определено! — отвърна тя и отново забута брат си към дома им, но той пак не се помръдна. — Тъпо или не, стана супер. И знаеш ли какво? Много ми беше приятно да се занимавам с тая тъпотия.
Деймън се вторачи в прясно насадените цветя, сякаш ги изследваше за някакъв научен експеримент.
— И мисля, че няма да е зле да потъпеем и върху цветната леха пред нашата къща — продължи Ди и очите й блеснаха от въодушевление. — Можем да отидем до магазина, да купим каквото е нужно и после ти да…
— Няма да я водиш вкъщи — прекъсна я рязко Деймън. — Сериозно ти говоря.
Отстъпих крачка назад, изумена от злъчта в гласа му.
Ди обаче не изглеждаше изненадана. Крехките й ръце се свиха в юмрук.
— Казах, че ще се занимаваме с цветната леха, която, доколкото ми е известно, е извън къщата, а не вътре.
— Не ме интересува. Не искам да ми се мотае наоколо.
— Деймън, недей така, моля ти се — прошепна Ди и очите й се напълниха със сълзи. — Аз наистина я харесвам.
И тогава се случи нещо невероятно. Изражението му се смекчи.
— Уф, Ди… — каза той.
— Моля те! — повтори тя, подскачайки като малко дете, което си иска любимата играчка.