Гледах я безмълвно. Сърцето ми все още биеше силно и пулсът ми бясно препускаше. Не знам дали от страх, или от прилив на адреналин, но когато най-после успях да се отлепя от дървото и тръгнах към Ди, имах чувството, че ще припадна. И неволно се запитах, ако не е страх, дали не трябва всъщност да се страхувам.
— Заради него останах без приятели — промълви тя, загледана в ръцете си. — Всички бягат.
— Ами! Защо ли? — опитах се да се пошегувам, но в интерес на истината действително се чудех защо. Прекалената загриженост, която проявяваше към сестра си, беше доста налудничава, граничеше с ревност.
Ръцете ми все още трепереха и въпреки че не беше вече пред мен, продължавах да го усещам, да чувствам топлината, която се излъчваше от тялото му. Беше… вълнуващо. Уви.
— Толкова съжалявам — каза Ди и стана от стълбите. — Той просто се опитва да ме предпази.
— Разбираемо е, но аз все пак не съм някой изверг, който ще те изнасили или нещо такова.
Лека усмивка проби неудобството й.
— Знам, но той много се притеснява за мен. Знам, че ще се… успокои, когато те опознае.
Много се съмнявах.
— Нали няма да избягаш като другите? — погледна ме тя и сбърчи чело. — Няма да решиш, че не си струва да се занимаваш с мен?
— Не, не се притеснявай — отвърнах, разтривайки слепоочията си. — Няма да му се дам толкова лесно.
Ди изглеждаше толкова облекчена, че имах чувството, че ще се срине.
— Слава богу. Трябва да тръгвам, но ще оправя тая работа. Обещавам ти.
— Няма какво да оправяш — свих рамене. — Той не е твой проблем.
Лицето й доби странно изражение.
— Донякъде е — каза тя и понечи да си върви. — Ще се видим по-късно, нали?
Кимнах и я проследих с поглед, докато прекосяваше разстоянието до дома си. После замислено започнах да събирам празните чували. Какво беше това, по дяволите? За първи път в живота ми се случваше някой да изпитва такава ненавист към мен. Поклатих глава, изхвърлих чувалите в кофата и тръгнах да се прибирам.
Деймън беше адски готин, но се държеше като пълен идиот. Тормозеше хората около себе си, притискаше ги в ъгъла. И бях напълно искрена, когато казах на Ди, че няма да му се дам. Нямаше да му позволя да ми попречи да бъда приятелка със сестра му. Напротив, възнамерявах да продължа да се виждам с нея и той просто трябваше да свикне с това.
Четвърта глава
В понеделник не постнах нищо в блога си, защото в началото на седмицата обикновено пишех какви книги чета в момента, а точно в този момент не четях нищо. Вместо това реших да си измия колата. Имаше нужда, клетата. Ако беше будна, мама щеше да се зарадва, че съм навън в слънчевия летен ден, а не съм се затворила вкъщи пред лаптопа. Като се изключи работата в градината от време на време, общо взето, не излизах много на открито.
Небето беше ясно и във въздуха се носеше приятен аромат на мускус, примесен с мирис на борове. Започнах да чистя купето и се изумих колко химикалки и шноли за коса извадих отвътре. Сакът на задната седалка ми напомни, че след няколко седмици ще тръгна в ново училище, в което нямаше да познавам никого, а Ди щеше да бъде заобиколена с приятели, които Деймън вероятно одобряваше, а не с такива като мен, дето в представите му явно пласираха крек.
Донесох кофа и маркуч и сапунисах по-голямата част от колата, но като дойде ред на покрива, единственото, което успях да направя, бе да се намокря до кости и да изпусна гъбата петнайсетина пъти. От която и страна да се пресягах, пак не можех да стигна до средата.
Ругаейки, за пореден път се заех да чистя пясък, камъчета и трева от гъбата. Идеше ми да я метна в близката гора. Толкова се бях вбесила, че накрая я хвърлих в кофата и се отказах.
— Май имаш нужда от помощ.
Стреснах се. На няколко крачки от мен стоеше Деймън с ръце в джобовете на избелелите си джинси. Яркозелените му очи блестяха на слънцето.
Внезапната му поява ми изкара ума. Не го бях усетила да се приближава. Как, по дяволите, успяваше да се движи толкова тихо при този ръст? И — о, чудо — носеше фланелка! Не знаех да се радвам ли, или да съжалявам. Адски беше готин, мамка му. Стига да не си отваряше устата. Опитах се да се абстрахирам от вида му и се приготвих за неизбежната вербална схватка.
Не можеше да се каже, че се усмихва, но този път не изглеждаше така, сякаш иска да ме убие. На лицето му се четеше, ако не друго, то поне някакво примирение. Вероятно придобивах такова изражение, когато не можех да оценя високо книга, която всъщност ми е харесала.