— Като те гледам, май ти идва да я запратиш някъде — каза той и посочи с лакът към гъбата, която плуваше в кофата. — Реших да сторя едно добро дело днес и да се намеся, преди някоя невинна гъба да е платила с живота си.
Отметнах кичур мокра коса от лицето си и се почудих какво точно да кажа.
Деймън се наведе пъргаво, грабна гъбата и изстиска излишната вода.
— Виж се, не е ясно ти ли си се къпала, или си мила колата. Никога не съм предполагал, че миенето на автомобил може да е толкова трудна работа, но след като те наблюдавах през последните петнайсет минути, вече съм убеден, че трябва да го направят олимпийски спорт.
— Наблюдавал си ме? — Побиха ме тръпки. От страх ли? От възбуда ли? Не, само не от възбуда.
Той сви рамене и не отговори.
— Нали знаеш, че винаги можеш да закараш колата си на автомивка? Доста по-лесно е.
— Да, и да дам сума пари.
— И това е вярно — отвърна той и се наведе да почисти едно петно на калника, което бях пропуснала. — Трябва да смениш гумите — каза и се зае с покрива. — Тези съвсем са се изтрили, а зимата е зловеща тук.
Пет пари не давах за гумите. Не можех да проумея какво прави пред къщата ми и защо ми говори така, след като последния път се бе държал като някакъв антихрист и буквално ме бе заковал на едно дърво да ми говори мръсотии. И защо не се сресах сутринта?!
— Както и да е, радвам се, че те видях — каза той. Беше свършил с покрива за нула време и вече развиваше маркуча. Ухили ми се с половин уста и започна да облива с вода колата, от която като от препълнена чаша взе да се стича сапунена пяна. — Мисля, че трябва да ти се извиня.
— Мислиш, че трябва?
Деймън се обърна с лице към мен, — присвивайки очи срещу яркото слънце, и започна да пръска отсрещната страна на колата. Едва успях да се дръпна от водната струя.
— Да. Според Ди трябвало на всяка цена да си довлека задника дотук и да ти се извиня. Иначе съм щял да я лиша от възможността да има „нормална“ приятелка.
— Нормална ли? Че тя какви приятели има?
— Ненормални — отвърна той.
Значи предпочиташе сестра му да се събира с „ненормални“ вместо с мен?
— Как да ти кажа, няма много смисъл да се извиняваш, ако не си искрен.
— Факт — каза той.
Гледах го като втрещена.
— Ти сериозно ли?
— Дааа — провлачи той и продължи да обикаля колата с маркуча. — Всъщност нямам голям избор. Длъжен съм да ти се извиня.
— Нямаш вид на човек, който прави каквото и да било по задължение.
— Права си, обикновено не правя — отвърна той и затегли маркуча към багажника. — Но сестра ми ми прибра ключовете на колата и няма да ми ги върне, докато не се поправя. Знаеш ли каква разправия е да си извади човек дубликат?
Не можах да се сдържа и се разсмях.
— Прибрала ти е ключовете?!
Той мина от моята страна и ме изгледа намръщен.
— Не е смешно.
— Е как да не е! — прихнах отново.
Деймън ме изгледа мръснишки.
Скръстих ръце и казах:
— Много съжалявам, но не мога да приема недотам искреното ти извинение.
— Дори след като ти измих колата?
— Тц! — поклатих глава. — Може никога вече да не си видиш ключовете.
— Мамка му! Пропадна ми планът — отвърна той и едва-едва се усмихна. — Мислех си, че след като не съм искрен, може поне с това да си издействам прошка.
Подразних се, но в същото време ми беше забавно — по-забавно, отколкото бях склонна да призная.
— Винаги ли се палиш така? — попитах.
Той мина покрай мен и отиде да спре водата.
— Абсолютно. А ти винаги ли зяпаш така момчетата, като чукаш на вратата им да те упътят?
— А ти винаги ли отваряш полугол?
— Задължително. И не ми отговори на въпроса. Все така ли зяпаш?
По лицето ми плъзна топлина.
— Не съм те зяпала.
— Айде бе! — Онази полуусмивка отново се появи на лицето му и дори загатна за трапчинки. — Както и да е, събуди ме тогава. Не съм по ранното ставане.
— Не беше толкова рано — отбелязах.
— Отспивам си. Лято е. Ти не се ли излежаваш до по-късно?
Прибрах кичур коса, който се беше изплъзнал от опашката ми.
— Не. Винаги ставам рано.
— Говориш точно като сестра ми — тросна се той. — Нищо чудно, че толкова си пада по теб.