— Ди има вкус… за разлика от някои други — отвърнах. Устните му се присвиха. — И е страхотна. Наистина много я харесвам, така че, ако си дошъл да се правиш на големия зъл брат, просто забрави.
— Не съм дошъл за това.
Той изпразни кофата и взе да събира разните препарати. Може би трябваше да му помогна, но ми беше забавно да гледам как се суети наоколо. Продължаваше да ми мята по някоя полуусмивка, но прекрасно разбирах, че всичко това го кара да се чувства неловко. Още по-добре.
— А защо си дошъл тогава? За да ми поднесеш неискрено извинение?
Не можех да спра да гледам устните му. Бях сигурна, че умее да се целува. При това страхотно, не лигаво и гадно, а така, че тръпки да те побият.
Не можех да спра да го гледам изобщо. А трябваше.
Деймън подреди всички принадлежности на стълбите пред верандата и се опъна, вдигайки ръце над главата си. Фланелката му се вдигна, разкривайки идеално изваяния му корем. Погледът му се задържа на лицето ми и в слабините ми запърхаха пеперуди.
— Може би съм любопитен да разбера защо толкова те харесва. Ди не си пада по непознати. Нито пък аз.
— Имах навремето едно куче, което не си падаше по непознати.
Деймън за миг се вторачи в мен, а после прихна да се смее. Смехът му беше гърлен и дълбок. Хубав. Секси. О, господи! Отместих поглед. Беше от типа момчета, които оставяха купища разбити сърца след себе си. Беше жива напаст. Може би забавна напаст, но също и кретен. А аз не се занимавах с кретени. Не че с някого се занимавах.
Прочистих гърлото си и казах:
— Е, благодаря ти за колата.
Изведнъж той отново се оказа пред лицето ми. Толкова близо, че ходилата му почти докосваха моите. Поех рязко въздух, преодолявайки инстинкта си да отстъпя назад. Трябваше да престане да ме стряска така.
— Как се движиш толкова бързо?
Той подмина въпроса.
— Малката ми сестричка наистина те харесва — каза, сякаш не можеше да проумее защо.
Бях настръхнала цялата, но направих всичко възможно да се окопитя, опитвайки се да гледам встрани, през рамото му.
— Малка ли? Та вие сте близнаци.
— Аз съм роден цели четири минути и половина преди нея — отвърна той и ме погледна в очите. — Формално наистина съм й батко.
Гърлото ми беше пресъхнало.
— Тя ли е най-малката в семейството?
— Аха, следователно аз съм този, който е бил ощетен откъм внимание.
— Това донякъде обяснява защо се държиш така — дръзнах да кажа.
— Може би, но повечето хора ме намират за очарователен.
Понечих да му отговоря, но допуснах грешката да го погледна в очите. И бях моментално погълната от неестествения им цвят, който ми напомняше за най-чистите и най-дълбоките места на Евърглейдс във Флорида.
— Нещо… ми е трудно да го повярвам.
Устните му едва забележимо се свиха.
— Защо така, Кити.
Той хвана един кичур, който се бе изплъзнал от шнолата ми, и го уви около пръста си.
— Какъв е този цвят? Не е рус, нито кестеняв.
Лицето ми вече гореше. Прибрах рязко косата си и казах:
— Светлокестеняв.
— Ясно — кимна той. — Слушай, трябва да изпълним един план, аз и ти.
— Моля? — погледнах го учудено, отстъпвайки встрани от едрото му тяло. Едва сега, когато се бях отдалечила малко от него, успях да си поема по-дълбоко въздух. Сърцето ми биеше бясно. — Никакъв план няма да изпълняваме аз и ти.
Деймън седна на стълбите, изпружвайки дългите си крака, и се облегна назад на лакти.
— Удобно ли ти е? — сопнах се.
— Много — отвърна той и ме погледна, присвивайки очи на слънцето. — Слушай сега за плана…
— Какви ги говориш?
— Виж сега, довлякох си задника дотук, постарах се, но тая работа с извинението остана недовършена. А от нея зависи дали ще получа ключовете на колата, нали се сещаш? — Той кръстоса глезени и плъзна поглед към гората наблизо. — Та планът е нужен, за да си ги върна.
— Това не ми помага особено. Ще трябва да бъдеш малко по-конкретен.
— Има си хас — изсумтя той. — Ето как стоят нещата. Ди ми скри ключовете. Скрие ли нещо, няма намиране. Обърнах цялата къща наопаки, но не ги открих.
— Ами накарай я да ти каже къде са.
Добре, че нямах братя или сестри!
— О, щях, ако беше тук. Но тя замина извън града и ще се върне чак в неделя.