— Убедена съм, че не искам да знам.
— Мисля си, че сестра ми има много високо мнение за теб и започвам да се питам дали не крои нещо.
— Е, колко е високо мнението й, Деймън? — ухилих се самодоволно.
Той сякаш се изненада да чуе името си. Миг по-късно съсредоточението в погледа му изчезна и той ме поведе надолу по улицата. Когато пресякохме главния път и навлязохме в гъстата гора отвъд, любопитството ми прерасна в притеснение.
— Защо ме водиш в гората? Да не би да ми готвиш нещо? — попитах къде на шега, къде сериозно.
Той ме погледна през рамо, но от гъстите му мигли не можех да видя очите му.
— И какво бих могъл да ти готвя в гората, котенце?
Побиха ме тръпки.
— О, възможностите са неограничени.
— Нали? — отвърна той.
Пробиваше си с лекота път през гъстата растителност и оплетените филизи по земята, а аз непрекъснато се препъвах в корени и обрасли с мъх камъни.
— Не може ли да кажем, че сме го направили?
— И на мен не ми е приятно, вярвай ми, но мрънкането ти няма да подобри нещата — каза той, прескачайки едно паднало дърво, и се обърна да ми подаде ръка.
— Направо е удоволствие да се говори с теб — троснах се и за миг се поколебах дали да не прескоча дървото без негова помощ, но накрая хванах ръката му.
От допира сякаш ме удари ток. Прехапах устни, докато преминем препятствието, и си дръпнах ръката.
— Благодаря.
Деймън не отговори, просто отмести поглед от мен и продължи да върви.
— Кефиш ли се, че ще почнеш в ново училище?
Какво?! Много пък му пука!
— Ми не е много приятно да си новак, да ти кажа. Не познаваш никого, всички те зяпат, хич не е забавно.
— Знам какво имаш предвид.
— Знаеш ли?
— Да, знам. Още малко и ще стигнем.
Искаше ми се да го разпитам, но реших, че няма смисъл. Пак щеше да ми отговори уклончиво или да ми се направи на интересен.
— Колко малко? Май доста вървяхме вече.
— Не сме вървели чак толкова, двайсетина минути, най-много половин час. Нали ти казах, че мястото е закътано.
Малко по-надолу гората най-после свърши и излязохме на открито.
— Добре дошла в нашето малко кътче от рая — заяви той с ехидна усмивка.
Реших да не му обръщам внимание и направих няколко крачки напред да огледам мястото.
— Боже, каква красота!
— Нали?
Той застана до мен и вдигна длан над очите си да се предпази от яркото слънце, което блестеше върху гладката повърхност на водата.
От начина, по който стоеше и гледаше наоколо, разбрах, че това място е специално за него. Самият факт, че ми го показваше, ме накара да се почувствам някак особено. Пресегнах се и сложих длан на ръката му, а той веднага се обърна и ме погледна.
— Благодаря ти, че ме доведе тук.
Дръпнах си ръката и извърнах глава, преди да успее да си отвори устата и да развали всичко.
През гората преминаваше река, която точно на това място се разливаше в малко естествено езеро, чиито бистри води трептяха от лекия бриз. По средата се издигаха гладки и заоблени скали. Незнайно как дърветата сякаш се бяха отдръпнали, за да опишат идеален кръг около езерото, а на освободеното и озарено от слънце пространство бе поникнала ниска трева, изпъстрена с диви цветя. Навсякъде цареше пълен покой.
Доближих се до водата.
— Колко е дълбоко?
— Около три метра на повечето места, шест отвъд скалите. — Деймън отново се бе оказал зад мен, без да го усетя. — Ди обожава това място. Преди да дойдеш, прекарваше дни наред тук.
Пристигането ми явно беше началото на края за него. Апокалипсис. Кейт-магедон.
— Виж, нищо лошо няма да сторя на сестра ти.
— Дано.
— Няма да й повлияя зле — опитах отново, давайки си сметка, че нещата биха били далеч по-прости, ако се погаждаме. — Никога не съм се забърквала в нищо.
Той пристъпи и се изравни с мен, продължавайки да гледа спокойните води.
— Тя няма нужда от приятели като теб.
— Че какво ми има на мен бе?! — сопнах се. — Знаеш ли какво? По-добре не ми отговаряй.
Той въздъхна.
— Защо се занимаваш с градинарство?
Изтръпнах. Ръцете ми сами се свиха в юмруци.
— Моля?!
— Защо се занимаваш с градинарство? — повтори той, все така загледан в езерото. — Ди каза, че го правиш, за да не мислиш. За какво се опитваш да не мислиш?