— Какво? — попитах след известно мълчание.
— Защо не дойдеш насам?
Как ли пък не! Нямаше да му доставя това удоволствие дори да ме подмамеше с бисквитка. Кой знае какво можеше да направи. Гмурнах се и заплувах към скалите.
Стигнах ги с няколко мощни загребвания, излязох от водата и изпълзях върху топлите камъни. Изстисках косата си и вдигнах глава да погледна наоколо. Деймън плуваше на място някъде по средата на езерото.
— Изглеждаш разочарован.
Той не отговори. Лицето му придоби странно, почти объркано изражение.
— Мдаа… да видим какво имаме тук.
Потопих краката си във водата и го изгледах с недоумение.
— Сега пък какво те прихвана.
— А, нищо — отвърна той и заплува към мен.
— Каза нещо.
— Нали?
— Много си странен.
— А ти не си това, което очаквах — каза той и посегна да ме хване за глезена.
Отдръпнах се и попитах:
— Какво имаш предвид? Че не ставам за приятелка на сестра ти ли?
— Нямате нищо общо.
— Откъде знаеш? — казах и дръпнах и другия си крак.
— Знам.
— Приличаме си в много неща. Освен това я харесвам. Много е симпатична и умее да се забавлява. — Изпълзях още по-назад, за да не може изобщо да ме докопа. — А ти трябва да престанеш да се държиш като идиот и да разгонваш приятелите й.
Деймън замълча за миг, а после се разсмя.
— Ти наистина не приличаш на останалите.
— Кои останали?
Отново настъпи мълчание. Чуваха се единствено тихите плясъци на водата около раменете му.
Поклатих глава и се отказах да настоявам. След малко той отново се гмурна. Излегнах се на скалите и затворих очи. Слънцето галеше лицето ми, топлината на скалите приятно грееше тялото ми, хладната вода гъделичкаше стъпалата ми. Почувствах се като на плажа във Флорида. Можех да остана тук цял ден. Ако го нямаше Деймън, всичко щеше да е идеално.
Нямах никаква представа защо твърдеше, че не съм като останалите и че сестра му няма нужда от приятели като мен, но едва ли се дължеше само на някаква болезнена братска загриженост и ревност. Надигнах се на лакти, очаквайки да го видя да лежи по гръб във водата, но него го нямаше. Изправих се внимателно върху хлъзгавите скали и огледах езерото да зърна някъде чернокосата му глава, но не го съзрях никъде. Обърнах се да го потърся от другата страна на скалите, но и там го нямаше. Започна да ме обзема паника.
Да не би да ме е зарязал, за да се избъзика с мен? Но нямаше ли да го чуя, ако беше излязъл от водата?
Зачаках, надявайки се всеки момент да се появи на повърхността, останал без дъх, но секундите станаха минута, после две. Очите ми шареха все по-тревожно по гладкото като огледало езеро, но от него нямаше и следа.
Прибрах косата си зад ушите и вдигнах длан над очите си, за да виждам по-добре на яркото слънце. Нямаше начин да издържи толкова дълго под вода. Беше просто невъзможно.
Дъхът ми свистеше леден във внезапно отеснелите ми гърди. Нещо не беше наред. Изкатерих се нагоре по скалите и се взрях в спокойните води долу. Да не би да се беше наранил?
— Деймън! — извиках. Никой не отговори.
Шеста глава
— Деймън!
Главата ми се пръскаше от какви ли не мисли. От колко минути е под вода? Къде го бях видяла за последен път? Колко време ще ми отнеме да повикам помощ? Не харесвах Деймън и да, в един момент ми идеше да го удавя, но не исках да умира, за бога.
— Господи! — прошепнах. — Само това не!
Не можех да си позволя да губя повече време в мислене. Трябваше да предприема нещо. Спуснах се внимателно надолу по скалите, готова да се гмурна, когато повърхността на водата се раздвижи и от дълбокото се изстреля Деймън. Изненада и облекчение преминаха през цялото ми тяло, последвани от почти непреодолимо желание да повърна. А после да го ударя.
Той се набра на ръце, за да се качи на скалите, и мишците му се откроиха от усилието.
— Добре ли си? Изглеждаш стресната.
Гласът му ме извади от вцепенението. Сграбчих го за хлъзгавите рамене, сякаш за да се уверя, че е жив и не е претърпял някакво мозъчно увреждане заради липса на кислород, и извиках в лицето му:
— Ти добре ли си? Къде беше? — После го праснах по рамото. Яката. — Никога повече не прави така!