Деймън вдигна рязко ръце, за да се освободи от хватката ми.
— Ало! Я по-спокойно! Какъв ти е проблемът?
— Беше под вода толкова време! Помислих, че си се удавил! Ти нормален ли си? Защо ме плашиш така? — Изправих се рязко и поех дълбоко въздух, за да се успокоя. — Нямаше те цяла вечност!
— Не съм бил под вода чак толкова дълго. Плувах — погледна ме той, озадачен.
— Не, Деймън! Беше! Поне десет минути! Търсих те, виках те! Изкарах си акъла! Реших, че си… умрял.
Той също се изправи.
— Не са били десет минути. Така ти се е сторило. Никой не може да издържи без въздух толкова дълго.
— Ти явно можеш — отвърнах и преглътнах буцата в гърлото си.
Деймън ме погледна в очите.
— Ама ти май наистина си се уплашила!
— Не бе! На ужким! Помислих, че си се удавил, ти казвам! — казах разтреперана.
— Кити, излизах да си поема въздух и веднага се гмурках отново. Сигурно не си ме видяла.
Лъжеше. Знаех го с всяка фибра на тялото си. Може би пък се беше тренирал да издържа дълго без въздух? Но ако е така, защо да не ми го каже?
— Често ли ти се случва това? — попита той.
— Кое по-точно? — изгледах го с недоумение.
— Да си въобразяваш разни неща. Или може би имаш сериозен проблем с усещането за време?
— Нищо не съм си въобразила! И усещането ми за време си е съвсем наред, идиот такъв!
— Тогава наистина не знам какво да ти кажа — отвърна той и пристъпи крачка напред, с което се озова почти до мен на тясната скала. — Не аз си въобразявам, че съм бил под вода десет минути, след като не са били повече от две. Знаеш ли, ще взема да ти купя часовник, като си получа ключовете на колата и успея да отида до града.
Колкото и да е странно, съвсем бях забравила защо всъщност сме тук. Покрай ступора при вида на полуголото му тяло и ужаса при мисълта, че се е удавил, изглежда, тотално бях откачила.
— Е, погрижи се да разкажеш подробно на Ди колко хубаво сме изкарали, за да ти върне тъпите ключове най-после — казах и го погледнах в очите. — Така няма да ни се наложи да повтаряме днешното събитие.
Самодоволната усмивка отново цъфна на лицето му.
— Това удоволствие се пада на теб, котенце. Сигурен съм, че ще ти се обади довечера да те пита.
— Тогава можеш да бъдеш спокоен. Ще си получиш клю…
Подхлъзнах се на мокрите скали и залитнах, размахвайки ръце във въздуха като пълен глупак.
Със светкавична реакция той се протегна, хвана ме над лакътя и ме придърпа към себе си! В следващия миг се озовах долепена до топлите му, мокри гърди. Силната му ръка ме придържаше през кръста.
— Внимавай, котенце. Ди ще ме убие, ако си разбиеш главата в скалите.
Естествено. Вероятно ще реши, че го е направил нарочно. Понечих да отговоря, но не можах да издам нито звук. Дрехите, които деляха телата ни, бяха нищожни. Кръвта пулсираше в слепоочията ми. Сигурно от адреналина. Все пак едва не се бях пребила.
Обзе ме странна възбуда. Стояхме, прилепени един до друг, и се гледахме очи в очи. Лек ветрец галеше телата ни там, където не се допираха, от което допирът сякаш ставаше още по-горещ.
Мълчахме.
Гърдите му ритмично се движеха нагоре-надолу, дълбоките му зелени очи с всеки миг потъмняваха. През тялото ми премина мощен, почти електрически импулс, който сякаш бе дошъл от него.
Глупости! Това беше невъзможно, абсурдно. Та той ме ненавиждаше.
После Деймън отмести ръка от кръста ми и отстъпи назад. Прокашля се и каза с дълбок, плътен глас:
— Мисля, че е време да се прибираме.
Кимнах разочарована, без да съм наясно от какво точно. Промените в настроението му ме караха да се чувствам така, сякаш се возех на развалена въртележка, която не можеше да спре, но нещо в него непреодолимо ме… привличаше.
Подсушихме се и се облякохме в пълно мълчание. По пътя към къщи също не говорихме. Изглежда, никой от нас нямаше какво да каже, което всъщност беше хубаво. Харесваше ми повече, когато не си отваряше устата.
Но когато стигнахме на нашата улица, той изруга през зъби. Помежду ни сякаш премина ледена вълна. Проследих погледа му. Пред къщата им беше спряла непозната кола — едно от онези суперскъпи аудита, които струваха колкото годишната заплата на майка ми. Помислих, че е на родителите му, и се подготвих за някакъв скандал.
Скулите на Деймън заиграха.
— Кити, аз…
В този момент вратата на къщата се отвори и затвори с оглушителен трясък. На верандата излезе млад мъж на около трийсет години. Беше светлокестеняв и не приличаше нито на Деймън, нито на Ди. Който и да бе, беше красив и добре облечен.