Минахме покрай тях да вземем две бутилки вода и потеглихме. Вървяхме мълчаливо известно време, след което той каза:
— Много си доверчива, котенце.
— Престани да ме наричаш така! — извиках на гърба му.
Беше ми трудно да следвам широките му крачки и се тътрех малко по-назад. Той извърна глава и ме погледна през рамо, без да спира.
— Никой ли не ти е викал така преди?
Пробивах си път покрай един голям, бодлив храст.
— И други хора са ми викали, но от твоята уста звучи толкова…
Той вирна вежди.
— Толкова какво?
— Ми не знам, като обида. — Крачките му се забавиха и най-после успях да се изравня с него. — Или като някакво сексуално извращение.
Той се разсмя бурно и силно. От плътния му глас цялото ми тяло се напрегна.
— Защо ми се смееш непрекъснато?
— Не знам. Просто ме разсмиваш — отвърна той и ме погледна с усмивка.
— Както и да е — сопнах се и изритах ядосано един камък. — Я по-добре кажи какво му има на тоя Матю. Държеше се така, все едно съм му изяла закуската.
— Нищо му няма. Просто не ти вярва.
— За кое? — попитах озадачена. — Че ще опазя честта ти?
Той се изсмя с пълно гърло.
— Предполагам — отвърна накрая. — Не е фен на красивите момичета, които си падат по мен.
— Какво?! — Спънах се на един корен и Деймън моментално ме хвана, отдръпвайки се веднага щом стъпих на краката си. Ръцете му бяха само за миг на кръста ми, но от допира кожата под дрехите ми настръхна. — Шегуваш се, нали?
— За кое по-точно? — попита той.
— За всичко!
— Айде, моля ти се! Не ти вярвам, че не се смяташ за хубава. — Мълчах. Той ме изгледа озадачено и се замисли. — Наистина, Кити, никой ли не ти е казвал, че си красива?
Естествено, че ми го бяха казвали и преди, но май никога не бях обръщала внимание. Бях го чувала от разни гаджета, но за първи път ми се случваше да ми го каже някой, който всъщност не ме харесваше.
— Казвали са ми го, разбира се — вдигнах небрежно рамене.
— Може би пък просто не си даваш сметка, че си красива.
Отново свих рамене и се загледах в някакви паднали стволове край пътеката, готова да сменя темата и да се направя, че не съм чула втората част от твърдението му. Категорично не си падах по този арогантен тип.
— Знаеш ли какво си мисля? — каза той тихо.
Наоколо цареше пълен покой, чуваха се само някакви птички в далечината.
— Какво? — попитах едва чуто.
— Винаги съм смятал, че истински красивите хора, тези, които са красиви и отвън, и отвътре, рядко осъзнават какво впечатление създават у околните. — Съзнателно потърси с поглед очите ми и за миг стояхме и се гледахме, почти долепени един до друг. — А онези, които парадират с красотата си, прахосват това, което имат. Защото тяхната красота е преходна — просто черупка, в която няма нищо друго, освен сенки и празнота.
Направих възможно най-неподходящото нещо. Разсмях се.
— Извинявай, но това е най-смисленото нещо, което съм чувала да казваш. Да не би някакви извънземни да са взели Деймън, когото познавам? И къде са, че да ги помоля да го задържат?
Той се намръщи.
— Просто бях искрен.
— Знам. Съжалявам, че реагирах така тъпо, но наистина ме свари неподготвена.
Чувствах се ужасно. Как можах да опропастя може би единственото мило нещо, което някога щеше да ми каже?
Той сви рамене и отново закрачи по пътеката.
— Няма да се отдалечаваме много — каза след няколко минути. — Значи се интересуваш и от история, така ли?
— Да, знам, че сигурно ме мислиш за откачалка — отвърнах, облекчена, че сменяме темата.
Коментарът ми сякаш го подразни.
— А знаеш ли, че по тези земи някога са кръстосвали индианци от племето сенека?
— Нали няма да ми кажеш, че вървим върху индиански гробове? — изгледах го косо.
— Ами… нищо чудно да са погребали някого по тия места. Сенеките не са живели тук, просто са преминавали, но ако някой е умрял при прехода, твърде е възможно да са го…
— Деймън! Предпочитам да не знам — прекъснах го, тупвайки го леко по рамото.
Той ме погледна с онова неразгадаемо изражение и поклати глава.
— Добре тогава, ще ти разкажа историята без иначе съвсем естествените неща от живота, които така те плашат.
Един дълъг клон се спускаше ниско над пътеката и Деймън го повдигна, за да мина. Докато се промушвах отдолу, неволно отърках рамо в гърдите му и ме побиха тръпки.