— Здрасти! — казах, излизайки на верандата и затваряйки вратата след себе си. — Не те каня вътре, защото мама спи.
— О, извинявай. Надявам се, че не съм я събудила — почти прошепна тя.
— Едва ли — поклатих глава. — Тя е в състояние да проспи и ураган. Всъщност наистина го е правила.
Ди се ухили и седна на люлката. Както беше хванала лактите си с длани, изглеждаше като срамежливо дете.
— Щом се прибрах вкъщи с покупките, Деймън изяде половин пакет чипс, два от шоколадовите ми сладоледа на клечка и половин буркан фъстъчено масло.
— Стига бе! — разсмях се. — Как успява да изглежда толкова… — секси — във форма?
— Направо не е за вярване. — Тя вдигна краката си на люлката и обгърна коленете си с ръце. — Изяжда такива количества, че трябва да тичаме по два-три пъти на седмица до супера. Естествено, и аз не падам по-долу. — В очите й проблесна хитро пламъче. — Май е по-добре да сменя темата.
Обзе ме почти болезнена завист. Не бях благословена с бърз метаболизъм. Бедрата и задникът ми бяха живо доказателство за това. Не бях дебела, но ужасно се дразнех, когато мама казваше, че съм „закръглена“.
— Не е честно. Аз изяждам едно пакетче чипс и качвам две кила.
— Въпрос на структура. — Пламъчето в очите й ми се стори по-ярко. — Както и да е, трябва непременно да ми разкажеш за Флорида. Никога не съм ходила там.
Приседнах на парапета на верандата.
— Представи си молове и паркинги, докъдето ти стига погледът. Но пък плажовете. Да, заради тях определено си струва.
Обожавах палещото слънце върху кожата си и скърцането на мокър пясък между пръстите.
— Еха! — възкликна Ди, хвърляйки поглед към къщата им, сякаш чакаше някого. — Ще ти е доста трудно да свикнеш тук. Не е лесно да се приспособи човек, когато не се чувства в свои води.
— Не знам — свих рамене. — Не изглежда толкова кофти. Естествено, когато разбрах къде ще се местим, помислих, че е някаква лоша шега. Дори не знаех къде се намира това място.
Ди се разсмя.
— Да, доста хора не знаят. Ние също се втрещихме, като дойдохме.
— О, и вие ли сте дошли от другаде?
Смехът й утихна и погледът й пак се зарея някъде.
— Да, не сме от тук.
— Да не би вашите да са дошли да работят тук? — попитах, въпреки че не можех да си представя какви възможности за работа може да има на това място.
— Да, работят в града. Не ги виждаме много.
Останах с отчетливото впечатление, че това не е цялата истина.
— Сигурно не ви е лесно. Но пък… имате доста свобода, предполагам. Майка ми също рядко си е вкъщи.
— Значи знаеш как е — каза тя и очите й се напълниха със странна тъга. — В общи линии сами си управляваме живота.
— Да, и човек би очаквал при това положение да живеем доста по-забавно, нали?
— И аз така си мислех в началото — отвърна тя някак разсеяно. — Но хората са казали: внимавай какво си пожелаваш.
Тя бавно залюля люлката напред-назад. Никоя от нас не бързаше да запълни настъпилото мълчание. Прекрасно разбирах какво има предвид. Кой знае колко пъти съм лежала будна посред нощ, молейки се мама да се съвземе и да намери сили да започне на чисто. И ето какъв бе резултатът — добре дошли в Западна Вирджиния.
В небето незнайно откъде се появиха тъмни облаци, които хвърлиха сянка над целия двор. Ди се намръщи.
— О, не! Май ще ни се изсипе един от традиционните следобедни порои. Обикновено траят по няколко часа.
— Много жалко. Ще трябва да отложим градинарството за утре. Свободна ли си?
— Естествено — отвърна тя и потрепери от внезапния студ.
— Откъде пък се появи тая буря сега? Сякаш от нищото дойде.
Ди скочи от люлката и изтри длани в панталона си.
— Направо! Е, майка ти май е станала, пък и аз трябва да отида да събудя Деймън.
— Не е ли малко късно да спи?
— Той е особен, казахме. Хайде. Ще дойда утре пак да подхванем селскостопанската работа.
— Чудесно — отвърнах през смях и се вдигнах от парапета.
Тя бързо изтрополи по стъпалата и се обърна на пети: