— Ще предам на Деймън много поздрави от теб!
Усетих как страните ми пламват.
— А, моля ти се. Няма нужда.
— Има, повярвай ми — разсмя се тя и изприпка към съседната къща.
Абсолютен шемет.
Мама беше в кухнята с чаша кафе в ръка. Обърна се, щом влязох, и кафето, естествено, се разплиска по плота. Невинният й поглед беше просто обезоръжаващ. Грабнах една кърпа и отидох да избърша.
— Живее в съседната къща, казва се Ди, срещнахме се случайно в супера — докладвах, докато попивах петната от кафе. — Има брат, който се казва Деймън, и са близнаци.
— Близнаци ли? Колко интересно — усмихна се тя. — Как ти се стори Ди? Готина ли е?
— Да, мамо, готина е — въздъхнах.
— Толкова се радвам! Време беше да излезеш от черупката си.
Нямах усещането, че съм в черупка.
Мама подухна леко кафето си, за да го охлади, и отпи, гледайки ме над ръба на чашата.
— Ще се видите ли и утре?
— Това би следвало да ти е известно. Слушаше през цялото време.
— Естествено — намигна ми тя. — Аз съм ти майка. Това ми е работата.
— Да подслушваш?
— Да. Как иначе ще знам какво става с теб? — отвърна тя най-невинно.
Обърнах очи с досада и тръгнах към хола.
— Малко лично пространство, мамо — подметнах през рамо.
— О, скъпа — провикна се тя от кухнята, — в тази къща няма лични пространства.
Трета глава
Най-после ми свързаха интернета. Чувството беше по-приятно от това готин пич да ти огледа задника, а след това да ти поиска телефонния номер. Тъй като беше сряда, натраках набързо един пост, озаглавен „Доживяхме до сряда“, изкоментирах една книга за тийнейджъри, в която се разказваше за някакъв младеж, който можел да убива с допир — не беше трудно при този сюжет, — извиних се за дългото си отсъствие, отговорих на получените коментари и надникнах в няколко други блога, които следях. Почувствах се така, сякаш се връщам у дома.
— Кейти? — провикна се мама от долу. — Приятелката ти Ди е тук.
— Слизам — извиках в отговор и затворих лаптопа.
Изтичах надолу по стълбите и двете с Ди отпрашихме към железарията, която изобщо не беше близо до ФУ ЛЕНД, както бе казал Деймън. Но поне предлагаше всичко, от което имах нужда, за да приведа в приличен вид отвратителната цветна леха в двора.
Върнахме се обратно и с общи усилия разтоварихме чувалите с пръст и тор от колата. Бяха невероятно тежки и докато ги измъкнем, плувнахме и двете в пот.
— Искаш ли да пийнем по нещо, преди да ги завлечем до цветната леха? — предложих, разтривайки изтръпналите си ръце.
Ди се разкърши и кимна.
— Трябва да повдигам малко гирички. Хич ме няма по носенето.
Влязохме вътре и си сипахме студен чай.
— Подсети ме да се запиша в местния фитнес — пошегувах се, опипвайки слабите си мишци.
Ди се разсмя и вдигна нагоре потната си коса, за да се разхлади. Дори със зачервено от напрягане лице изглеждаше страхотно. А аз сто на сто приличах на сериен убиец. Поне беше ясно, че не съм достатъчно силна да навредя на никого.
— Ха! В Кетърман? Тук фитнес е да си завлечеш боклукчийската кофа до края на един черен път, откъдето ги събират, или да товариш сено.
Изрових отнякъде ластик и й го дадох да си върже косата, шегувайки се с „предимствата“ на живота в малкия град. Не бяха минали и десет минути, но когато излязохме навън, всички чували бяха наредени пред верандата.
— Как се домъкнаха дотук? — погледнах я с удивление.
— Сигурно брат ми ги е донесъл — отвърна тя и клекна да скубе плевели.
— Деймън?
Ди кимна.
— Безименен герой, както винаги.
— Как ли пък не — смотолевих.
По-скоро бих повярвала, че чувалите сами са дошли до лехата.
Двете с Ди нападнахме обраслата растителност с повече енергия, отколкото предполагах, че имаме. Винаги съм смятала, че плевенето е прекрасен начин човек да си изкара яда, а на Ди, изглежда, й се бе насъбрало много, ако се съди по настървението, с което скубеше избуялата трева. С такъв брат съвсем не беше изненадващо.
— Айдеее, замина ми маникюрът — каза след малко тя, оглеждайки изпочупените си нокти.
— Казах ти, че трябва да сложиш ръкавици — засмях се.
— Но ти не носиш.
Погледнах окаляните си ръце и не видях особена разлика, като се изключи мръсотията. Обикновено ноктите ми бяха изпочупени.