— Да, ама аз съм свикнала.
Ди сви рамене и отиде да вземе греблото. Изглеждаше нелепо в тясната си пола и сандалите на платформа, за които твърдеше, че са последен хит в градинарската мода.
— Но пък е забавно — отбеляза, влачейки греблото към мен.
— По-забавно от пазаруването? — пошегувах се.
Тя сериозно се замисли, чак сбърчи нос.
— Да, по-… успокояващо е.
— Права си. Човек не мисли, като се занимава с такъв вид работа.
— Това е най-хубавото — отвърна тя и започна да чисти старата тор с греблото. — Ти за да не мислиш ли го правиш?
Изправих се, за да отворя чувала с прясна тор. Не знаех как да отговоря на въпроса й.
— Баща ми… много обичаше да се занимава с такива неща. Градинарството му се отдаваше. В предишния ни апартамент нямахме двор, но имахме балкон, който заедно превърнахме в истинска градина.
— Къде е сега баща ти? Да не би вашите да са се развели?
Стиснах зъби. Никога не говорех за татко. Никога. Беше добър човек и прекрасен баща. Не заслужаваше да си отиде толкова рано.
Ди се притесни.
— Извинявай. Не ми влиза в работата.
— Не, няма проблем — отвърнах и се наведох да изтупам пръстта от полата си.
Когато отново вдигнах поглед, тя подпираше греблото на верандата. Ръката й сякаш беше прозрачна. Виждах белия парапет през нея. Премигнах няколко пъти и всичко отново изглеждаше нормално.
— Кейти? Добре ли си?
Сърцето ми биеше силно. Отместих поглед към лицето й и после пак към ръката. Беше си цяла.
— Да, добре съм — кимнах. — Ъъъ… баща ми се разболя. Рак. Нелечим. В мозъка. Откриха му го, когато почна да страда от главоболие и да му се привиждат разни неща. — Усетих буца в гърлото си. Като на мен ли? — Иначе нищо му нямаше, беше си съвсем добре преди диагнозата. Започна химиотерапия и лъчетерапия, но всичко се разви толкова бързо. Почина два месеца по-късно.
— Божичко, Кейти, толкова съжалявам! — Лицето й бе пребледняло, гласът й — мек и тих. — Какъв ужас!
— Не се притеснявай — насилих се да се усмихна. — Беше преди три години. Майка ми затова реши да се преместим. Да сме започнели на чисто.
На яркото слънце очите й блестяха.
— Разбираемо е. Времето не лекува, нали?
— Не.
Говореше така, сякаш знаеше какво е да загубиш близък човек, но преди да успея да я попитам, вратата на къщата им се отвори. Стомахът ми се сви.
— О, не! — прошепнах.
Ди се обърна и въздъхна.
— Я виж ти кой се е излюпил.
Часът минаваше един след обяд, а Деймън изглеждаше сякаш току-що е станал от леглото. Джинсите му бяха смачкани, косата му стърчеше на всички страни. Говореше по телефона с някого и триеше с длан лицето си. И пак беше гол до кръста.
— Брат ти има ли изобщо ризи? — попитах, пресягайки се за лопатката.
— За съжаление май не. Не носи дори през зимата. Винаги се разкарва полугол — каза тя с погнуса. — Писнало ми е да го гледам по… кожа. Отвратително е.
Отвратително за нея и адски привлекателно за мен. Започнах да копая дупки с лопатката. Гърлото ми беше пресъхнало. Красив в лице, красив в тяло, ужасен по характер — светата троица на готините пичове.
Деймън вися на телефона около половин час и присъствието му имаше потресаващ ефект върху мен. Не можех да се абстрахирам от него дори когато бях с гръб — чувствах, че ме наблюдава. Острият му поглед просто бодеше плешките ми. Когато най-после дръзнах да надникна през рамо, него го нямаше. Появи се отново секунди по-късно, вече облечен с риза. По дяволите! Гледката някак ми липсваше.
Насипвах свежа пръст в лехата, когато Деймън се приближи тежко-тежко и сграбчи сестра си през рамо. Тя се опита да се измъкне, но хватката му беше желязна.
— К’во става, малката?
Ди въздъхна отегчено, но иначе се усмихваше.
— Благодаря ти, че ни помогна с чувалите — каза тя и го погледна с неподправено обожание.
— Не съм бил аз.
— Идиот! — възкликна Ди.
— Как ме нарече? — отвърна той и я стисна още по-силно.
Лицето му се озари от усмивка — истинска усмивка. Отиваше му. Нямаше да е зле да го прави по-често. После погледна към мен и премрежи очи, сякаш току-що бе разбрал, че и аз съм там, в собствения си двор. От усмивката вече нямаше и следа.
— Какво правиш?