— Не знам.
— От колко време живее Тед тук?
— Почти четири години — отвърна той.
— И не знаеш защо планините са наречени „Сенгре дел Кристо”— Не си ли любопитен?
— Не и за неща който не влияят на работата.
— Той не каза работа, а работата. Помислих си че е страна фраза.
— Ами ако чудовището което търсим е някакъв вид местно страшилище— Познатият начин по който се наименуваха може да не означава нищо, или може да има легенда, история, слух за голямо кръвопролитие в миналото. Има много местни чудовища, Едуард, неща който идват само през векове или живеят дълго като цикадите.
— Цикади?
— Да цикади. Те са недоразвити и остават в земята докато не минат тринадесет или седем или какъвто е кръга им на живот, те излизат от почвата, опрашват се и стават възрастни. Те са насекомите който издават целият звук през лятото.
— Каквото и да е убило тези хора не е гигантска цикада, Анита.
— Не това е смисъла, Едуард. Имам предвид че има вид живи същества който остават скрити, почти напълно скрити за години, тогава се откриват и са все още част от природата. Свръхестествената биология е все още биология. Така че старите митове и легенди могат да ни дадат някаква следа.
— Не съм те довел тук да играеш Нанси Дрю — каза той
— Да, направи го — казах, докато той ме гледаше достатъчно дълго, че ми се искаше да му кажа да гледа пътя.
— За какво говориш?
— Ако искаше просто някой който да се прицели и стреля, щеше да доведеш някой друг.Ти искаш знанията ми, не просто пистолета ми. Нали? — Той погледна обратно към пътя, за мое успокоение. Имаше малки къщи и от двете страни, повечето направени от кирпич или изкуствен кирпич. Не знаех достатъчно добре че да съм сигурна. Дворовете бяха малки, но добре гледани, високи кактуси и огромни люлякови храсти с изненадващо малки букетчета от бледи ливандулови цветове върху тях. Изглеждаше като различен вида люляков храст в югозапада. Може би изискваха по-малко вода.
Тишината изпълни колата и аз не направих нищо по въпроса, просто гледах пейзажа. Никога не съм била в Албакърки, така че го играех турист докато можех. Едуард най-накрая отговори, като обърна улица „Ломос”
— Права си. Не те повиках тук просто за да стреляш. Вече имам подкрепление за това.
— Кой — попитах.
— Не ги познаваш, но ще ги срещнеш в Санта Фе.
— Отиваме направо в Санта Фе— Все още не съм яла днес. Надявах се да минем от някъде да обядвам.
— Последното местопрестъпление е в Албакърки. Ще минем от там, после ще обядваме.
— Ще се чувствам ли, така че да мога да ям след това.
— Може би.
— Предполагам, няма да мога да те уговоря в това да ядем първо.
— Трябва да спрем преди да стигнем до къщата — каза той.
— Какво е това спиране?
Той просто ми се усмихна, което означаваше че ще е изненада. Едуард обича да си играе с търпението ми.
Може би ще отговори на други въпроси.
— Кой е другото ти подкрепление?
— Казах ти, не ги познаваш.
— Продължаваше да казвах тях. Да не ми казваш, че имаш двама зад гърба си и все още се нуждаеше да се обадиш и на мен? — Той не каза нищо.
— Трима души за подкрепление. Боже, Едуард, трябва да си отчаян. — Имах предвид това да бъде шега. Но той не го прие по този начин.
— Искам този случай разрешен, Анита, каквото и да е нужно. — Изглеждаше мрачен когато го каза. До тук с чувството ми за хумор.
— Тези двамата дължат ли ти услуга?
— Единият.
— Те убийци ли са?
— Понякога.
— Ловци на глави като Тед?
— Бернардо е.
Най малко имах име.
— Бернардо понякога е убиец и е ловец на глави като Тед. Имаш ли предвид че той използва самоличността си на ловец на глави, както ти използваш легалната си идентичност?
— Понякога той е и бодигард.
— Мъж с много таланти — казах.
— Не наистина — каза той. Което беше странно нещо да каже.
— Ами другият?
— Олаф.
— Олаф е добър. Той понякога е убиец, не е ловец на глави, не е бодигард, какво друго?
Едуард поклати глава. Уклончивите му отговори започнаха да вървят по нервите ми.
— Някой от тях има ли някакви специални способности освен това че имат желание да убиват?
— Да.
Той достигна лимита ми от да и не отговори.
— Не съм дошла тук да играя двадесет въпроса, Едуард. Просто ми кажи за останалите.
— Ще ги срещнеш достатъчно скоро.
— Добре, тогава ми кажи къде ще спрем тогава.
Той поклати глава.
— Виж, Едуард, вървиш ми по нервите и вече ме ядоса, така че зарежи мистериозните глупости и говори с мен.