— Не харесвам черната магия. — Той посочи към иглата за вратовръзка с формата на малък кръст, която беше станал а общоприета за полицаите почти навсякъде, но някак си, си мислех че Маркс е сериозен относно това.
— Аз не правя черна магия, Маркс. — Издърпах сребърната верига от врата си докато разпятието не се показа от деколТедо ми. — Аз съм християнка, епископапиална християнка всъщност. Не знам какво си чул за това което правя, но то не е зло.
— Ти би казала така — каза той.
— Статуса на безсмъртната ми душа е между Господ и мен, лейтенант Маркс. Не съди, ако не съдиш себе си. Искаш ли да пропуснем тази част и да продължим с частта която ще ти хареса.
Лицето му потъмня, вената на челото му започна да пулсира. Такова ниво на гняв, дори и да беше ревностен християнин, беше малко прекалено.
— Какво по-дяволите има зад тази врата, за да ви изплаши и двамата? — попитах.
Маркс примигна.
— Не съм изплашен.
Свих рамене.
— Да, си. Ти си бил изнервен заради вида в която са оцелелите. И сега си го изкарваш на мен.
— Ти не ме познаваш — каза той.
— Не, но познавам много полицай и познавам когато някой е изплашен.
Той пристъпи достатъчно близо до мен, че ако беше битка, бих отстъпила, бих сложила пространство между нас. Вместо това, останах на място. Не очаквах наистина лейтенанта да ме удари.
— Мислиш че си толкова дяволски твърда?
Погледнах го, достатъчно близо, че ако се вдигнех на пръсти, можех да го целуна.
— Не мисля така, лейтенант. Знам.
Той се усмихна на това, но не сякаш беше щастлив.
— Мислиш че можеш да го поемеш,тогава бъди мой гост. — Той пристъпи на една страна, като посочи с широк размах към вратата.
Исках да попитам какво има зад вратата. Какво може да е толкова ужасно че Едуард и лейтенантът да бъдат толкова потресени— Изгледах затворената врата, гладка, криеща всички тайни.
— Какво чакате, г-це Блейк— Давайте. Отворете вратата. — Погледнах към Едуард.
— Предполагам няма да ми дадеш следа.
— Отвори вратата, Анита.
— Копеле — промърморих под дъха си и отворих вратата.
6
Вратата не водеше директно към стаята. Водеше към малко преддверие с друг разделител, най-вече стъклена врата. Имаше затишие на циркулиращият въздух през стаята сякаш стаята имаше собствен снабдител на въздух. Мъж стоеше от едната страна, носещ зелен хирургическо облекло завършено с гумени ботуши на краката си и маска увиснала свободно на вратът му. Той беше висок и строен без да изглежда слаб. Той беше един от първите хора в Ню Мексико който срещнах и нямаше тен. Той ми даде куп с дрехи като неговите.
— Сложи това.
Взех дрехите.
— Ти ли си доктора в този случай?
— Не, аз съм сестрата.
— Имаш ли име?
Той се усмихна леко.
— Бен, аз съм Бен.
— Благодаря Бен. Аз съм Анита. Защо се нуждая от този тип облекло?
— За защита срещу зараза.
Не спорих с него. Опита ми беше повече в отнемането на животи, не в това да ги опазвам. Прекланям се пред експертите. Облякох хирургическият костюм върху джинсите си, опитвайки се да вържа връзката си колкото стегнато можех. Крачолите на панталоните все още висяха около краката ми.
Бен сестрата се усмихна.
— Не очаквахме да ни изпратят полицай толкова … малък.
Намръщих се.
— Усмихваш се докато го казваш.
Усмивката му се разшири до проблясък на бели зъби. Усмивката омекоти лицето и го направи да изглежда по-малко като строга сестра и повече като човешко същество.
— И не съм ченге.
Очите му се стрелнаха към пистолета в презраменият кобур. Пистолета беше много черен и много забележим срещу червената блуза.
— Носиш пистолет.
Сложих си тениската с къс ръкав през главата и побутнах пистолета.
— Закона на Ню Мексико казва че мога да нося пистолет колкото си искам, докато не е покрит.
— Ако не си полицай, тогава защо се нуждаеш от пистолет?
— Аз съм вампирски екзекутор.
Подаде ми хирургическа престилка с дълъг ръкав. Плъзнах ръцете си през ръкавите. Връзваше се отзад като нормалните болнични престилки. Бен я завърза за мен.
— Мислех че не можеш да убиеш вампир с куршуми.
— Сребърните куршуми могат да ги забавят, и ако не се прекалено стари или прекалено могъщи, да направиш дупка в мозъка им или сърцето работи. Понякога — добавих. Не исках Бен да схване грешно нещата и да се опита да вземе някой вампир със сребърни куршуми и да бъде убит, защото се е доверил на мнението ми.
Имахме малко проблем с косата ми, за да я сложим под малката гъвкава шапка но най-накрая успяхме, въпреки че ластика който я държеше отзад дереше вратът ми всеки път щом мръднех главата си. Бен се опита да ми помогне с хирургическите ръкавици, но аз ги сложих сама, без проблем.