— Агента от ФБР изглежда много сигурен — каза д-р Евънс.
Погледнах го.
— Да не би току що да изгубих времето и на двама ни— Дали федералният дойде и каза доста от това което току що казах?
— Доста.
— Тогава не се нуждаете от мен.
— ФБР е сигурен че е сериен убиец, човек.
— Понякога федералните могат да са доста сигурни в себе си и веднъж щом се убедят в нещо, не обичат да грешат. Полицаите също могат да бъдат така. Обикновено е лесният отговор когато се стигне до престъпление. Ако съпругът умре, вероятно жената го е направила. Ченгетата не подкрепят усложняването на случая. Те окуражават простотата.
— Защо ти не приемаш простото решение? — попита той.
— Няколко причини. Първо, ако беше сериен какъвто и да е, човек, мисля че полицаите, федералните, все някой щеше да намери улики до сега. Нивото на страха и несигурността между мъжете е твърде висок. Ако имаха улика, за това което се случва, щяха да са по малко паникьосани. Аз нямам работодател, на който да дам рапорт. Никой няма да ме удари през ръцете или да понижи ранга ми ако предположа и сгреша. Работата и доходите ми не зависят от това да радвам никого освен себе си.
— Имаш ли шеф пред когото отговаряш? — попита той.
— Да, но аз не давам редовен писмен рапорт. Той е повече бизнес мениджър, от колкото нещо друго. На него не му пука как си върша работата, докато я върша и не нападам много хора по пътя си. аз вдигам мъртвите за живот, д-р Евънс. Това е специално умение. Ако шефът ми създаде прекалено много ядове, има други две съживителски фирми в тази страна, който биха ме взели на момента. Дори мога да започна на свободна практика.
— Толкова добра ли си? — попита той.
Кимнах.
— Изглежда и това ме освобождава от много бързане и политика с която ченгетата трябва да се справят. Ценното за мен, е да предпазя това, да не се случва на някой друг. Ако изглеждам неразумна или нерешителна по пътя, няма проблем. Въпреки че, вероятно ще има някакъв натиск, докато реша и избера страшилището. Не от шефа ми, но от полицаите и федералните. Да решиш нещо такова може да издигне кариерата на някое ченге. Да сгрешиш и да се провалиш в решаването му, може да сложи край на кариерата ти.
— Но ако ти сгрешиш, няма да пострадаш — каза Евънс.
Погледнах го.
— Ако аз направя грешка, няма да има вреда. Ако всеки продължи да гледа в грешната посока, аз, ченгетата, федералните, всички, тогава това ще продължи да се случва. — Погледнах надолу към мъжа в леглото — Това ще е вредата.
— Защо— Защо ще навреди на теб?
— Защото ние сме добрите типове, а каквото или който и да прави това е лош тип. Доброто се предполага да триумфира над злото, д-р Евънс, или за какво е Рая тогава?
— Ти си християнка?
Кимнах.
— Не мислех че можеш да си християнин и да вдигаш зомбита.
— Изненада — казах.
Той кимна, въпреки че не бях сигурна с какво се съгласява.
— Трябва ли да видиш и останалите тела или това е достатъчно?
— Можеш да го покриеш отново, но да, трябва да видя и другите. Ако не го направя, тогава ще се чудя дали не съм пропуснала нещо.
— Никой не е направил цялата обиколка без да трябва да напусне и това включва мен първият път в който влязох. — Той вървеше към следващото легло докато говореше. Следвах го плътно зад него, не бях щастлива да бъда там, но се чувствах по-добре. Можех да направя това ако се концентрирам над решаването на престъплението и заключа съчувствието си в претъпканата тъмна кутия. В момента съчувствието бе лукс който не можех да си позволя.
Вторият мъж беше почти идентичен на първият освен височината и цвета на очите. Сини очи този път и трябваше да извърна поглед. Ако срещнех очите им, те ставаха хора и аз щях да избягам крещяща.
Третото легло беше различно. Раните на гърдите изглеждаха някак по-различни и когато д-р Евънс вдигна чаршафа над слабините, разбрах че това беше жена. Погледа ми се върна към гърдите й, където нещо бе откъснало гърдите й. Очите й се въртяха диво, устата й се отваряше и затваряше, правейки малки звуци и видях за пръв път че никой от тях не говореше. Езикът беше просто разрушен остатък, който се въртеше като червей в отвора, който беше без устни и без кожа.
Горещината се втурна в мен. стаята заплува. Не можех да дишам. Маската се залепи към отворената ми уста. Обърнах се и тръгнах към вратата. Вървях бавно. Не се затичах, но ако не излезех щях да изгубя малкото съдържание на стомаха си и може би припадна. От двете предпочитах да повърна. Д-р Евънс натисна бутона за отваряне на вратите без дума. Вратата се отвори и аз минах през нея.