8
Върнах се обратно в стаята и не, не научих нищо от последните три жертви. Цялата тази храброст бе жертвана за нищо. Добре де, не точно за нищо. Доказах на себе си че мога да се върна обратно без да повърна или припадна. Не ме интересуваше дали съм впечатлила Едуард или Маркс. Впечатлих себе си. ако не можещ да впечатлиш себе си, тогава никой друг няма значение.
Или бях впечатлила д-р Евънс, или той се нуждаеше от възстановяваща чаша чай, защото ме покани в стаята където почиват докторите и сестрите. Няма нещо такова като кафе което не може да се пие наистина, но се надявах чаят да е по добър заради д-р Евънс. Въпреки че се съмнявах. Кафето дойде от каната, а чая от малките торбички с връв на тях. Не можеш да се надяваш на много от пакетиран чай и кафе. У дома смилах сама зърната кафе, но не бях в къщи и бях благодарна за горчивата топлина. Добавих сметана и захар и забелязах че кафето трепереше в чашата, сякаш ръцете ми не бяха напълно стабилни. Също бях студена. Нерви, просто нерви.
Ако Едуард имаше нерви, не можеш да кажеш както се бе облегнал на стената, пиейки чистото си кафе. Той презираше захарта и сметаната. Трепна докато отпиваше и не мисля че беше заради горещината на течността. Устната му бе подута леко, където го бях ударила. Това ме накрада се почувствам по-добре. Детско, но истина. Маркс беше седнал на единственият диван в стаята, духаше кафето си. беше си сложил захар и сметана в неговото. Евънс седеше в единственият стол който изглеждаше удобен, въздишайки докато разбъркваше чая си.
Едуард ме гледаше и накрая разбрах, че той няма да седна докато не седна и аз. Зарежи това. седнах в стола който беше с прекалено изправена седалка за да бъде удобен, но беше мястото от което можех да виждам всички в стаята, включително вратата. Имаше малък, но широк хладилник срещу отсрещната страна. Беше стар модел, боядисан в страна сянка на кафявото. На малкият шкаф във формата на Г имаше кафе машина, втора кафе машина с нищо освен гореща вода в нея, умивалник и микровълнова.
Д-р Евънс бе използвал топлата вода за чая си. имаше бели пластмасови лъжици в отворен плик и пластмасови малки, безполезни чаши от кафе автоматите. Имаше избор между захар, натурално сладка и други подсладители, за които никога не бях чувала. Имаше кръг от изкуствена сметана която бе изсъхнала, след като някой я бе разсипал. Концентрирах се над детайлите по шкафа, опитвайки се да не мисля. Просто за момент исках да изпия кафето си и да не мисля. Все още не бях яла днес и сега не исках.
— Казахте че имате няколко въпроса за мен, госпожице Блейк. — проговори д-р Евънс в тишината.
Подскочих и така направи Маркс. Само Едуард остана наполовина облегнат срещу стената, не помръдна, сините му очи ни гледаха, сякаш той беше разделен от напрежението и ужасът. Може би той бе или бе просто преструвка. Просто не знаех вече.
Кимнах опитвайки се да се фокусирам.
— Как са оцелели всичките?
Той наклони главата си на една страна.
— Имате предвид, как са оживели технически— Медицински детайли?
Поклатих глава.
— Не, имам предвид, един човек да преживее такава голяма травма, или дори двама, ще се съглася. Но повечето хора не биха го преживели, греша ли?
Евънс намести очилата си по сигурно на носът си, но кимна.
— Не, не грешите.
— Тогава как така и шестимата са уцелели? — попитах.
Той ми се намръщи.
— Не съм сигурен че разбирам какво точно искате да кажете, госпожице Блейк.
— Питам, какъв е шансът шест души от различен пол, история, здравословно състояние, години и т. н. да преживеят една и съща травма. До колкото разбрах всички жертви, на който просто е било махната кожата са оцелели, нали?
— Да. — Д. р Евънс ме гледаше отблизо, светлите му очи претърсваха лицето ми, чакаше ме да продължа.
— Защо са оцелели?
— Те са твърди кучи синове — каза Маркс.
Погледнах към лейтенанта, тогава обратно към Евънс.
— Дали?
— Дали, какво? — попита доктора.
— Дали са твърди кучи синове?
Той сведе очи сякаш се опитваше да мисли.
— Двама от мъжете са работили навън редовно, една от жените е била бегач. Останалите трима са били обикновени. Един от мъжете е близо до шейсет и не е правил обикновени, рутинни упражнения от някакъв вид. Друга жена е на тридесет но не е… — Той погледна към мен. — Не, те не се особено твърди индивиди, не физически така де. Но съм открил че често хора, които не са физически силни или външно твърди преживяват по-дълго по време на насилие. Обикновено мъжът „мъж” е първият който се пречупва.