— Не знам дали някога съм виждал дявол, но съм виждал истинско зло, ако дявола не е зад него, все пак е зло. — Той се обърна и ме погледна. — И ние трябва да го спрем.
Кимнах.
— Да, трябва.
Той се усмихна тогава, но очите му останаха уморени.
— Ще работя с колегите тук, те са свикнали да работят повече с живите вместо с мъртвите. Ще се опитаме да разберем защо тези шестте са оцелели.
— А ако е магия? — попитах.
Той кимна.
— Не казвайте на лейтенант Маркс, но жена ми е вещица. Тя е пътувала по света с мен, виждала е такива неща. Понякога това което намираме е повече в нейната специалност от колкото в моята, не често, но се случва. Хората са напълно способни да се измъчват един друг без магия. Но по някога е нещо повече.
— Не приемайте това грешно — казах — но защо не й си се обадил за това?
Той си поеме дълбок дъх и го изпусна.
— Тя беше извън страната по друг случай. Защо, може би ще попитате, не и се обадих да се прибере по-рано.
Поклатих глава.
— Нямаше да попитам.
Той се усмихна.
— Благодаря ти за това. причината ми бе, че жена ми е нужна другаде и че ФБР изглежда бяха сигурни, че е човек. — Той погледна към Едуард и обратно към мен. — Истината, госпожице Блейк е че нещо в това ме изплаши. А аз не съм човек, който се плаши лесно.
— Страхувате се за жена си — казах.
Погледна ме сякаш можеше да погледне направо в ума ми с тези бледи очи.
— Ти няма ли да бъдеш?
Докоснах ръката му, нежно.
— Доверете се на инстинктите си. Ако го чувствате грешно изпратете я надалеч.
Той се дръпна от докосването ми, усмихнат и хвърли салфетката, с която бе избърсал ръцете си, в кошчето за боклук.
— Това би било ужасно суеверно от моя страна.
— Имате лошо предчувствие с жена ви намесена в този случай. Довери се на инстинктите си. Не се опитвай да бъдеш разумен. Ако обичаш жена си, слушай сърцето си, не главата си.
Той кимна два пъти и каза.
— Ще помисля за това което казахте. Сега, наистина трябва да вървя.
Подадох му ръката си и той я прие.
— Благодаря за времето ти, докторе.
— Мое е… удоволствието, госпожице Блейк. — Той кимна към Едуард. — Господин Форестър.
Едуард кимна и бяхме оставени в тишината на стаичката.
— Слушай сърцето си, не главата си. дяволски романтичен съвет идващ от теб — каза Едуард.
— Зарежи го — казах. Ръката ми бе на дръжката на вратата.
— Как би бил любовният ти живот ако последваш съвета си? — попита той.
Отворих вратата и излязох в хладният бял коридор без да му отговоря.
9
Предложението на Маркс да ме придружи до местопрестъплението бе изпарило с темперамента му. Едуард ме караше. Пътувахме в почти пълна тишина. Едуард никога не е бил по малките сладки приказки, а аз просто нямах енергия за това. Ако можех да измисля нещо полезно да кажа, щях да го кажа. До тогава, тишината си беше добре. Едуард бе предложил да отидем до последното местопрестъпление и щяхме да се срещнем с останалото му подкрепление в Санта Фе. Не ми каза нищо повече за тях, а и аз не натисках. Устната му все още беше подута защото егото му бе прекалено голямо, че да й сложи лед. Разбрах че спукана устна беше цялата небрежност която си бе позволил да ми даде за един ден. Показах му границата, нещо като дърпане на оръжие, за да спре с съревноваването и нищо не би променило това, най-малко за мен.
Освен това, все още бях потопена в звънтящата тишина, сякаш всичко оставаше леко и нищо не беше напълно солидно. Беше шок. Оцелелите, ако това беше правилната дума за тях, ме бяха разтърсили до пръстите на краката. Виждала съм ужасни неща, но нищо като това. Трябваше да се освободя от това преди да се изправим пред първата си битка, но честно ако някой бе дръпнал спусъка срещу мен точно в тази секунда, щях да се поколебая. Нищо не изглеждаше наистина важно или дори истинско.
— Знам защо си изплашен от това нещо — казах.
Той погледна към мен през черните стъкла на очилата си, тогава обратно към пътя, сякаш не ме е чул. Всеки друг щеше да ми каже да обясня или да коментирам. Едуард просто шофираше.
— Ти не се страхуваш от нищо което предлага просто смърт. Приел си че няма да преживеем до стари години.
— Ние — каза той. — Ние сме приели това че няма да преживеем до стари години.
Отворих устата си да протестирам и спрях. Помислих над това за секунда, две. Бях на двадесет и шест и ако следващите четири години са като последните четири, никога нямаше да видя тридесет. Никога не съм мислила за това с толкова много думи, но да остарея не бе една от най-големите ми грижи. Не очаквах наистина да стигна до там. Живота ми беше нещо като пасивно самоубийство. Това не ми харесваше много. Искаше ми се да се свия и да го отрека, но не можех. Исках, но не можех. Осъзнаването, че очаквам да умра насилствено накара сърцето ми да се стегне. Не го исках, но го очаквах. Гласът ми звучеше несигурен, но го казах на глас.