— Добре, ние приехме че няма да преживеем до стари години. Щастлив?
Той отвърна с леко кимване.
— Страхуваш се, че ще оживееш като тези неща в болницата. Страхуваш се, че ще свършиш като тях.
— Ти не си ли? — Гласът му беше почти прекалено мек, че да се чуе, но някак си се понесе над звука на колелата и ръмженето на двигателя.
— Опитвам се да не мисля за това — казах.
— Как можеш да не помислиш за това? — попита той.
— Защото ако започнеш да мислиш за лошите неща, да се притесняваш за тях, това ще те забави, ще те изплаши. Нито един от двама ни може да си го позволи.
— Преди две години, аз щях да ти говоря по този начин — каза той и имаше нещо в гласът му, не гняв, но близо.
— Ти беше добър учител — отвърнах.
Ръцете му се стегнаха на волана.
— Не съм те научил на всичко което знам, Анита. Не си по-добро чудовище от мен.
Гледах профила му, опитвах се да прочета изражението на лицето му. Имаше стегнатост при челюстта му, нишка от гняв надолу по вратът и раменете му.
— Опитваш се да убедиш мен или себе си … Тед — Направих името му леко и осмяно. Обикновено не си играя с Едуард просто за да го изкарам от него, но днес, той беше несигурен, а аз не бях. Част от мен се наслаждаваше дяволски на това.
Той отклони към аварийното платно и гумите изпищяха спирайки отстрани на пътя. Имах Браунинга насочен към главата му, достатъчно близо, че ако дръпна спусъкът мозъкът му ще се разпилее по целият прозорец. Той имаше пистолета си в ръката си. Не знаех къде от колата беше дошъл, но пистолетът не беше насочен към мен.
— Успокой се Едуард.
Той остана неподвижен, но не остави пистолета. Имах един от тези моменти, когато поглеждаш към друг човек и виждаш душата му като през отворен прозорец.
— Страхът ти те прави бавен, Едуард, защото предпочиташ да умреш тук, така, от колкото да оцелееш като тези жалки копелета. Търсиш по-добрият начин да умреш. — Пистолета ми беше много стабилен, пръстът на спусъка. Но това не беше наистина, не още. — Ако беше сериозен, щеше да имаш пистолет в ръката си преди да отбиеш. Ти не ме покани тук да ловя чудовища. Ти ме покани, за да мога да те убия ако нещата се объркат.
Той кимна съвсем леко.
— Нито Бернардо, нито Олаф са достатъчно добри. — Той постави пистолета си много, много бавно в пространството между седалките. Той ме погледна, ръцете разперени над кормилото. — Дори и за теб, трябва да съм малко бавен.
Взех предложеният пистолет без да свалям очите си или пистолета от него.
— Сякаш бих повярвала, че това е единственият пистолет, който е скрит в колата. Но оценявам жеста.
Той се засмя тогава и това бе най-горчивият звук който някога бях чувала от Едуард.
— Не обичам да бъда изплашен, Анита. Не съм добър в това.
— Имаш предвид не си свикнал.
— Не, не съм.
Отпуснах надолу собственият си пистолет докато вече не сочеше към него, но не го прибрах.
— Обещавам че ако свършиш като хората в болницата ще ти отрежа главата.
Той ме погледна тогава, дори и зад слънчевите очила, знаех че той е изненадан.
— Не просто ще ме застрелях или убиеш, но ще ми отрежеш главата.
— Ако се случи, Едуард, няма да те оставя жив и отрязването на главата ще направи и двама ни сигурни че работата е свършена.
Нещо премина през лицето му, надолу по раменете, ръцете му и разбрах че е облекчен.
— Знаех че мога да разчитам на теб за това, Анита, на теб и никой друг.
— Трябва ли да бъда поласкана или обидена че не си срещнал никой друг достатъчно студенокръвен, за да направи това.
— Кръвта на Олаф си е достатъчно студена, но той просто ще ме застреля и ще ме погребе в някаква дупка някъде си. никога не би помислил за това да ми отреже главата. И какво ако изстрела не ме убие? — Той свали очилата си и разтърка очи. — Ще съм в някаква воняща дупка жив, защото Олаф никога не си е помислил да ми отреже главата. — Той поклати глава сякаш да премахне картината надалеч. Той сложи очилата обратно и когато се обърна да ме погледне, лицето му беше празно, нечетливо, неговото обикновено. Но бях видяла зад маската, по-навътре от колкото някога ми бе позволявано. Единственото нещо, което никога не съм очаквах да открия беше страх и зад това доверие. Едуард ми доверяваше повече от просто живота си. Той ми се доверяваше да се уверя че е наистина мъртъв. За мъж като Едуард, няма по-голямо доверие.