Офицер Нортън все още беше зад мен като дундеста шаферка. Очите на детектив Рамирес се отклониха към него и усмивката повяхна съвсем леко.
— Благодаря офицер Нортън. Ще поема от тук.
Погледа, с който му отговори Нортън, не беше приятелски. Може би офицер Нортън не харесваше никого. Или може би той бе бял, а Рамирес не е. Той беше стар, а Рамирес млад. Той щеше да приключи кариерата си в униформа, а Рамирес вече носеше цивилно облекло. Предубежденията и ревността са често близки приятели. Или може би просто Нортън беше в лошо настроение.
Каквото и да бе, Нортън излезе, както му бе казано, затваряйки вратата зад себе си. Усмивката на Рамирес се разшири като се обърна към мен. Разбрах че беше сладък по някак младежки начин и той го знаеше. Не по самоизтъкнат начин, но аз бях жена, а той беше сладък и той се надяваше, че това ще му спечели небрежност от моя страна. Момчето пазаруваше на грешното място.
Поклатих глава, но се усмихнах.
— Има ли нещо нередно? — попита той. Дори лекото намръщване беше някак момчешко и привлекателно. Сигурно е тренирал пред огледалото.
— Не, детектив, няма нищо нередно.
— Моля викайте ми Ернандо.
Това разшири моята усмивка.
— Аз съм Анита.
Усмивката му проблесна широко.
— Анита, красиво име.
— Не — казах — не е и ние разследваме престъпление, а не сме на среща. Може да намалите малко чара, все още ще те харесвам, детектив Рамирес. Дори ще споделя улики с вас, честно.
— Ернандо — каза той.
Това ме накара да се засмея.
— Ернандо. Добре, но наистина, не трябва да работиш толкова много за да ме спечелиш. Не те познавам достатъчно добре, че да не те харесвам още.
Това накара него да се засмее.
— Толкова очевидно ли е.
— Играта ти като доброто ченге и малкият момчешки чар е страхотна, но както казах, не е нужна.
— Добре Анита. — Усмивката леко омекна, но той все още беше отворен и жизнерадостен някак си. накара ме да се изнервя.
— Видя ли цялата къща вече?
— Не още. Офицер Нортън ме следеше малко прекалено близа, че да е удобно.
Усмивката му изчезна, а погледа в очите му бе истински.
— Ти си жена и с черна коса, вероятно наполовина нещо по-тъмно от колкото изглежда останалата част от теб.
— майка ми беше мексиканка, но повечето хора не го забелязват.
— Ти си в част от страната където смесването е голямо. — Не се усмихна когато го каза. Изглеждаше сериозен и по-малко млад. — Хората които искат да забележат, ще го направят.
— Може да съм наполовина тъмна италианка. — казах.
Усмивката беше малка този път.
— Няма много тъмни италианци в Ню Мексико.
— Не съм била достатъчно тук, за да забележа дали е така или не.
— За първи път си в тази част на страната?
Кимнах.
— Какво мислиш за сега?
— Видях болницата и част от къщата. Мисля че е прекалено рано да си оформям мнението.
— Ако получим малко почивка докато си тук, с удоволствие бих ти показал някои забележителности.
Примигнах. Може би момчешкият чар не беше просто полицейска техника. Може би той флиртуваше.
Преди да мога да измисля отговор, Едуард дойде зад над с неговият си добър момчешки чар.
— Детектив Рамирес, радвам се да ви видя.
Те се здрависаха, Рамирес пилеше усмивката си по Едуард, която изглеждаше толкова истинска, колкото и тази на Едуард. Тъй като знаех, че Едуард играеше роля, беше малко разстройващо да видя колко еднакви бяха усмивките.
— И аз се радвам да те видя, Тед. — Той се обърна отново към мен. — Моля, продължи с огледа. Тед ми разказа за теб и се надявам, заради всички ни, да си толкова добра, колкото той казва.
Погледнах към Едуард. Той просто ми се усмихна. намръщих се.
— Добре, ще се опитвам да не разочаровам никого.
Върнах се обратно в всекидневната последвана от детектив Рамирес. Той ми даде повече пространство за маневриране отколкото Нортън, но ме следеше. Може би искаше среща, но не ме гледаше като на потенциална среща. Гледаше ме като ченге, което вижда какво правя, как реагирам. Това ме накара да мисля по-добре за него, той беше професионалист. Едуард беше навел очилата си, за да ми позволи да видя очите му, докато преминавам покрай него. Той се усмихваше, почти се беше ухилил. Погледа казваше всичко. Той беше развеселен от флиртуването на Рамирес. Тръснах леко длан в знак на неодобрение, закривайки жеста с другата ръка, така че само той да го види. Това го накара да се засмее и звука си беше като у дома в това светло място. Беше място предназначено за смях. Тишината изпълни пространството след смеха му, като вода която покриваше камък, докато звукът не изчезна в дълбоката тишина, тогава беше повече от тихо.