Стоях по средата на светлата всекидневна, сякаш дома бе предназначен за оглед и чакаше за истински агент по недвижими имоти да дойде с група от потенциални собственици. Стаята беше толкова нова, чувстваше се като свежо присъствие. Но там имаше неща, който никой истински агент не би позволил. Вестник беше захвърлен на кафе-масичката от светло дърво с квадратно разделение за бизнес секция. Върху бизнес секцията беше написано „Ню Йорк Таймс”, но имаше и части от „Лос Анжелис Трибюн”. Може би бизнесмен преместил се наскоро от Лос Анжелис.
Имаше голяма цветна снимка, избутана в края на кафе масичката. Показваше стара двойка, на около петдесет, с тинейджър. Всичките се усмихваха и се докосваха по този случаен начин, по който често правят на снимките. Изглеждаха щастливи и отпуснати заедно, въпреки че никога не можеш да кажеш със снимки на които се позира. Толкова е лесно да измамиш камерата. Погледнах наоколо през стаята и намерих по-малки снимки поставени по многобройните бели рафтове и заемаха почти цялото пространство по стената. Снимките бяха поставени между сувенири, повечето индиански предмети. По-малките и истински снимки бяха също толкова отпуснати, също толкова усмихнати. Щастливо, процъфтяващо семейство. Момче и мъж, с тен, хилещи се на лодка с морето на заден план и голяма риба пред тях. Жена и три малки момичета покрити с тесто за сладки в коледни престилки. Имаше най-малко три снимки на усмихващата се възрастна двойка с едно или две деца. Малките момичета от коледната снимка — правнуци, може би. Вгледах се в двойката и този висок тинейджър и се надявах да са мъртви, защото мисълта че някой от тях беше в болницата, превърнал се в месо беше… не комфортна мисъл. Не се замислих. Те бяха мъртви и това беше успокоение.
Обърнах вниманието си от снимките към индианските артефакти оставени на лавиците. Някой бяха туристически предмети: репродукции на боядисани малки гърнета, прекалено много че да са истински; китайски кукли, които биха изглеждали на мястото си в детска стая; глава на гърмяща змия замръзнала в удар, мъртва преди убиецът й да е отворил устата й и да я е замразил така. Сложени между туристическите боклуци имаше други неща. Гърне, което беше разстлано зад стъкло, а части от него липсваха и боята бе завехнала до потъмняло сиво и избледнели цветове. Харпун или копие на стената над огнището. Харпуна беше зад стъклото и имаше остатък от перушина и каишки. Острието на харпуна изглеждаше като камък. Имаше тънка огърлица от мъниста и раковини зад стъклото. Някой бе знаел че са колекционирали такива неща, защото всяко парче което изглеждаше истинско беше зад стъклото, бяха се погрижили за него. Туристическите неща бяха оставени отвън, сами да се погрижат за себе си.
Проговорих без да се обръщам, вгледах се в огърлицата.
— Не съм експерт по индиански артефакт, някои изглеждат доста исторически.
— Според експертите са — каза Рамирез.
Погледнах го. Лицето му беше станало неутрално и изглеждаше по-стар.
— Всички ли са легални?
Това ми заслужи друга усмивка.
— Имаш предвид откраднати?
Кимнах.
— Нещата които успяхме да проследим са всичките купени от частни колекционери.
— Има още?
— Да — каза той.
— Покажи ми — казах.
Той се обърна и тръгна надолу по централният коридор. Беше мой ред да следвам, въпреки че аз му дадох повече пространство от колкото той или Нортън дадоха на мен. Не можех да не забележа колко небрежно му прилягаха дрехите. Поклатих глава. Беше ли флирта или просто аз бях уморена от двамата мъже в живота си— Нещо по-малко усложнено би било приятно, но част от мен знаеше че другите ми избори отдавна са преминали. Така че се възхищавах на изгледа докато вървяхме по коридора и знаех че не значи нищо. Имах достатъчно проблеми без да се срещам с местно ченге. Бях цивилна заобиколена от полицай, както и жена. Единственото нещо което ще ми заслужи по-малко респект в очите им е да се срещам с един от тях. Щях да загубя малкото влияние което имах и ще стана момиче. Анита Блейк, вампирски екзекутор и експерт по свръхестественото имаше някаква територия, която трябваше да отстои. Срещането с детектив Рамирез няма да ми помогне.
Едуард вървеше зад нас, но достатъчно назад, че докато ние бяхме в далечният край на коридора, той бе едва, едва в коридора. Той да не ни даваше уединение— Дали си мислеше че е добра идея да флиртувам с детектива или всеки човек бе по-добре от чудовище, без значение колко приятно е чудовището— Ако Едуард имаше някакви предубеждения, то бяха срещу чудовищата.