Рамирес застана на края на коридора. Той все още се усмихваше сякаш ме водеше на обиколка в някаква друга къща с различна цел. Лицето му не съответстваше на това което щяхме да направим. Той посочи вратите от двете му страни.
— Артефактите са в твое ляво, кървавите неща от дясно.
— Кървави неща? — направих го на въпрос.
Той кимна, все още развеселен аз се преместих по близо до него. Вгледах се в тези тъмно кафяви очи и разбрах че усмивката беше неговата версия на празно лице. Лицето му беше весело, но очите му бяха толкова нечетливи колкото на всяко ченге което съм виждала. Усмихната празнота, но все още празнота. Беше уникално и някак обезпокоително.
— Кървави неща — казах.
Усмивката остана, но очите бяха по-малко сигурни.
— Не трябва да го играеш твърдо момиче с мен, Анита.
— Тя не играе — каза Едуард. Той най-накрая се присъедини към нас.
Очите на Рамирес прескочиха към него и тогава обратно изучаваха лицето ми.
— Висок комплимент идващ от теб, Форестър.
Ако само знаеше, помислих си.
— Виж, детектива, току що дойдох от болницата. Каквото и да е зад вратата, не може да е по-лошо от онова.
— Как можеш да си сигурна? — попита той.
Усмихнах се.
— Защото дори и с климатика, миризмата щеше да е по-лоша.
Той се усмихна и мисля че бе истинско.
— Много практично — каза той, гласът му беше почти засмян. — Трябваше да се досетя, че ще си практична.
Намръщих се.
— Защо?
Той посочи лицето ми.
— Нямаш грим.
— Може би просто не ми пука.
Той кимна.
— Това също.
Той започна да се протяга към бравата, шляпнах го заради това. Той повдигна вежди, но отстъпи и ме остави да отворя вратата. Което също означаваше че ще трябва да вървя отпред, но хей, честно е. И Едуард, и Рамирес бяха видели цялото шоу. Моят билет беше нов и не продупчен.
11
Очаквах да намеря много неща в спалнята: кървави петна, следи от борба, може би дори и улики. Това, което очаквах да намеря беше душа. Но в момента, в който влезнах в бяло — зелената спалня знаех, че е там, носеше се близо до тавана, чакаща. Не беше първата душа която усещах. Погребенията винаги бяха забавни. Душите често се рееха над телата, ако са несигурни какво да правят, но след три дни душата обикновено отива където душите отиват.
Погледнах нагоре към душата и не видях нищо. Ако душата имаше физическа форма, не можеш да го докажеш чрез мен, но знаех, че е там. Можех да скицирам очертанията й във въздуха с ръка, знаех колко пространство заема във въздуха близо до тавана. Но беше енергия, дух и, въпреки че заемаше пространство, не бях напълно сигурна, че заема същият вид пространство, като мен или леглото или нещо друго.
Гласът ми излезе тих, сякаш съм говорила прекалено силно.
— От колко време са мъртви?
— Те не са мъртви — каза Рамирес.
Примигнах и се обърнах към него.
— Какво имаш предвид с това не са мъртви.
— Видя Бромуел в болницата. И двамата са все още живи.
Гледах сериозното му лице. Усмивката изчезна. Обърнах се обратно да погледна кръжащото присъствие.
— Някой е умрял тук — казах.
— Никой не е бил рязан тук — каза Рамирес. — Според докладите на Санта Фе това е метода за убиване, който тези типове използват. Погледни килима. Тук няма достатъчно кръв.
Погледнах надолу към светло зеленият килим, той беше прав. Имаше кръв като черен сок разлян по килима, но не беше много кръв, просто петна. Кръвта беше от махането на кожата на двамата възрастни, но ако някой беше разкъсан на парчета тук, щеше да има повече кръв, много повече кръв. Все още я имаше леката миризма на черва, която остава, когато някой си е отишъл след мъчение или убийство. Това беше доста често срещано. Смъртта е последното лично нещо което преживяваме.
Поклатих глава и обмислих какво да кажа. Ако бях у дома с Долф и Зербовски и останалите от полицията на Сейнт Луис, който познавам добре, просто щях да кажа, че съм видяла душа. Но не познавах Рамирес и повечето ченгета се плашеха около всеки, който може да прави нещо мистично. Да кажа или да не кажа, това беше въпроса, когато шум от предната стая ни накара всички да погледнем назад към все още отворената врата.
Мъжки глава, забързани стъпки идващи по-наблизо. Ръката ми беше на пистолета когато чух гласа да вика:
— Рамирес, къде, по дяволите, си?
Беше лейтенант Маркс. Отпуснах ръката си от пистолета и знаех, че няма да кажа на полицията, че има душа която се рее във въздуха зад мен. Маркс достатъчно се страхуваше от мен и без това. Той пристъпи през вратата с малък батальон от униформени зад гърба му, почти сякаш очакваше проблеми. Очите му бяха и груби и доволни, когато ме погледна.