— Как е любимото ми момиче?
Тя се изкикоти и започна да говори с висок възбуден глас. Разказваше някаква дълга сложна история за нейният ден, включващ пеперуди, котки, чичо Раймънд и леля Естел. Предположих, че те са съседите, които бяха го играли бавачки цял ден.
Момчето обърна враждебните си очи от Едуард към мен. Намръщването не стана по-малко, но очите преминаха от ядосани към любопитни, сякаш не съм това което е очаквал. Всъщност получавах това от много мъже на различни възрасти. Игнорирах щастливото семейство и протегнах ръката си.
— Аз съм Анита Блейк.
Той подаде своята ръка наполовина колебаейки се, сякаш повечето хора не предлагаха ръка. Ръкостискането му беше несигурно сякаш се нуждае от практика, но каза.
— Питър, Питър Пернел.
Кимнах.
— Радвам се да те видя. — Бих казала, че майка му е казала добри неща за него, но това не беше точната истина. А Питър ме броеше за някой, който уважава истината. Той кимна смътно, очите му отскочиха към майка му и Едуард. Той не го харесваше, ни най-малко, и аз го видях. Спомних си как се чувствах, когато баща ми доведе Джудит у дома. Никога не простих на баща си, наистина, за това, че се ожени за нея, само две години след смъртта на майка ми. Не бях свършила с оплакването й, а той продължи напред с жена си, отново щастлив. Мразех го за това и мразех Джудит повече. Дори Едуард да беше наистина Тед Форестър и неговите намерения честни, щеше да бъде трудна ситуация.
Бека носеше свела жълта рокля без ръкави с маргаритки по нея. имаше жълти панделки накрая на всяка плетка. Ръката, която тя сложи над устата си, за да удържи един кикот, все още имаше този мек, бебешки изглед. Тя гледаше към Едуард все едно беше осмото чудо на света. В този момент мразех Едуард, мразех го за това, че може да излъже детето , това беше грешно.
Нещо трябваше да се е показал на лицето ми, защото Питър ме гледаше със странно обмислящ поглед. Не ядосан, а замислен. Върнах лицето си празно и срещнах погледа му. Той задържа погледа ми за секунди, но накрая извърна поглед. Вероятно не беше честно да стоварвам целият си поглед на едно ядосано четиринадесет годишно момче, но да направя по-малко би значело, че той е нещо по-малко, а той не беше, просто бе млад. Времето щеше да се погрижи за това. Дона взе Бека от ръцете на Едуард и се обърна към мен усмихната.
— Това е Бека.
— Здравей Бека — казах и се усмихнах, защото тя беше едно от тези деца, който правеха лесно да се усмихнеш.
— А това е Питър — каза тя.
— Познаваме се — казах.
Дона погледна учудено от мен към Питър и обратно към мен. Разбрах, че тя си помисли, че сме се срещали преди.
— Представихме се един на друг преди малко — казах.
Тя се отпусна и се засмя нервно.
— Разбира се. Глупавата аз.
— Просто беше прекалено заета да забележиш — каза Питър, а гласът му съдържаше това, което не казваха думите: презрение.
Дона го погледна, сякаш не знае какво да каже и накрая отвърна:
— Съжалявам, Питър.
Тя не трябваше да се извинява. Това означава, че е направила нещо грешно, а тя не е. Тя не знаеше, че Тед Форестър е илюзия. извинението те кара да звучиш слаб, а от погледа с който Питър отвърна на Дона, тя щеше да се нуждае от цялата сила, която можеше да получи.
Дона влезе под навеса първа, тогава Бека и Едуард с един крак извън навеса. Питър вече беше седнал долу по средата на своята страна под навеса. Седнах до него и той не се помръдна, така че имах достатъчно място, че да ми е удобно, а телата ни се докосваха от рамото до бедрото. Ако искаше да го играе мрачен тинейджър с Едуард и с майка си, страхотно, но аз нямаше да играя.
Когато Питър разбра, че няма да се мръдна, накрая се отдръпна с тежка въздишка, която ме остави да знам, че е било с усилие. Съжалявах Питър и положението му, но симпатията ми не е безкрайна, мрачен тинейджър би могъл да го изчерпа доста бързо.
Бека стоеше весела между майка й и Едуард. Краката й подритваха щастливо, а ръцете й не се виждаха, вероятно държаха техните. Задоволството й беше голямо и пълно, сякаш само това, че седи между тях, не само я прави щастлива, но и я кара да се чувства в безопасност по начина, по който трябва да се чувстваш с родителите си. Накара гърдите ми да се стегнат да я видя толкова радостна от ситуацията. Едуард беше прав. Той не можеше просто да напусне без някакво обяснение. Бека Пернел повече, отколкото майка й заслужаваше нещо повече от това. Гледах малкото момиче да седи там и блести между тях и се чудих какво извинение, би било достатъчно добро. Нищо не ми идваше на ум.
Сервитьорът дойде и ни подаде пластичните менюта на всички, дори и на Бека, което я зарадва и си отиде, докато го гледахме. Първият коментар на Питър беше: