— Тя те помоли да погледнеш.
— Подценяваш я. Тя й приятелите й мислели, че могат да се разберат с Райкър, тъй като бяха сигурни, че са били неговите хора.
Въздъхнах.
— Не я подценявам, Едуард.
— Тя и приятелите й не разбират колко лош човек е Райкър. Един от големите ловци тук, с охранители, добра група която да се справи с такива като Дона и дори местният закон. Райкър е заподозрян в смъртта на две местни ченгета. Това е една от причините нещата в ресторанта да минат така гладко. Всички ченгета знаят, че Райкър е заподозрян в доста убийства, не лично, но той е дал думата.
Усмихнах се, не беше приятна усмивка.
— Чудя се колко ли фишове за паркиране са получили той и хората му след въпросният инцидент.
— Достатъчно, че адвоката му да си износи костюмите. Няма доказателство, че хората на Райкър са били намесени е, просто фактът, че ченгетата са били убити и свидетел е видял кола, която може да е била негова.
— Свидетелят все още ли е сред живите? — попитах.
— О, схващаш бързо.
— Ще приема това за не.
— Той е изчезнал — каза Едуард.
— Тогава защо е след Дона и децата и?
— Защото децата бяха с нея, когато тя и групата и сформирали преграда, която защитава частна земя, за която Райкър е получил разрешение да разкопае с булдозери. Те бяха самата преграда.
— Глупаво, тя не е трябвало да взима децата.
— Както казах, Дона не разбира колко лош човек е Райкър.
— И какво се е случило?
— Отнесли са се грубо с групата й, оскърбили са ги, били са бити. Окото на Дона беше посинено.
— И какво направи Тед за това? — гледах лицето му, ръцете ми кръстосани над стомаха. Всичко което можех да видя беше профила му, но беше достатъчно. Не му беше харесало това, че Дона е била наранена. Може би беше просто само това, че тя му принадлежи, мъжка гордост, или може би… може би беше нещо повече.
— Дона ме помоли да си поговоря с мъжа.
— Ще приема, че това са били двамата мъже, които си вкарал в болницата. Спомням си, че попита Харолд дали другите двама все още са в болницата.
Едуард кимна.
— Да.
— Само двама в болница и никой в гроба. Трябва да си се разпуснал.
— Не можех да убия някой без знанието на Дона, така че направих демонстрация с двама от мъжете му.
— Нека позная. Единият от тях е бил мъжът, който е наранил Дона.
Едуард се усмихна щастливо.
— Том.
— А другият?
— Той е бутнал Питър и го е заплашил, че ще му счупи ръката.
Поклатих глава. Въздухът започна да се охлажда, а косъмчетата ми настръхнаха, дори през якето или не беше заради студа.
— На вторият му е чупена ръката нали?
— Между другите неща — отвърна той.
— Едуард, погледни ме.
Той се обърна и ми даде студения си син поглед.
— Истината, грижа ли те е за това семейство— Ще убиеш ли, за да ги защитиш?
— Убивам, за да се забавлявам, Анита.
Поклатих глава и се наведох по-близо до него, близо достатъчно, че да изучавам лицето му, да се опитам да го накарам да издаде тайните си.
— Без шеги, Едуард, кажи ми истината, сериозен ли си за Дона?
— Ако ме питаш, дали я обичам, ще кажа не.
Поклатих глава отново.
— По дяволите, престани да отбягваш да отговориш. Не мисля, че я обичаш. Не мисля, че си способен на това, но ти чувстваш нещо. Не знам какво точно, но нещо. Чувстваш ли нещо към това семейство, към всички тях?
Лицето му беше празно и аз не можех да го прочета. Той просто ме гледаше. Исках да го шамаросам, да крещя и викам докато пречупя през маската му в това което беше отдолу. Винаги съм била на сигурна земя с Едуард, винаги съм знаела къде седи той, дори когато планира да ме нарани. Но сега внезапно, не бях сигурна за нищо.
— Мили Боже, грижа те е за тях. — Отдръпнах се на седалката си, шашната. Нямаше да бъда по-изненадана ако му пораснеше втора глава. Това би било странно, но не толкова странно.
— Исусе, Мария и Йосиф, Едуард, грижа те е за тях, за всички тях.
Той извърна поглед. Едуард, студеният като камък убиец, извърна поглед. Той не можеше или не искаше да срещне погледа ми. Той превключи колата на скорост и трябваше да си сложа колана. Оставих го да излезе от паркинга, но докато чакахме на знака стоп да се разчисти трафика по Ломос трябваше да кажа нещо.
— Какво ще правиш?
— Не знам — каза той. — Аз не обичам Дона.
— Но… — казах.
Той тръгна бавно по улицата.
— Тя е бъркотия. Тя вярва във всичко. Добре управлява бизнеса си, но има вяра във всеки. Тя е безполезна, около насилие. Видя я днес. — Беше се концентрирал много силно върху карането, ръцете стискаха волана достатъчно силно, че кокълчетата му бяха побелели. — Бека е точно като нея, но… по-твърда, мисля. И двете деца са по-твърди от Дона.