Беше тих толкова дълго, че помислих, че няма да отговори. Така че го притиснах.
— Едуард, имам го предвид.
— Мисля — каза той. Размърда се в седалката си, свивайки и отпускайки раменете, сякаш се опитваше да се отърве от напрежението. Предполагам дори за него денят беше напрегнат. Странно е да мисля, че нещо може наистина да стресира Едуард. Винаги съм си мислила, че минава през живота с перфектен Зен на социопат, така че нищо не го притеснява наистина. Грешала съм. Грешала съм за много неща.
Върнах се към това да гледам пейзажа. Имаше крави разположени достатъчно близо до пътя, че можеш да различиш цветовете и големината им. Ако не бяха Jersey*, гърнзийско говедо или Black Angus*, не ги знаех. Гледах страните крави стоят върху невъзможен ъгъл върху хълмовете и чаках Едуард да приключи с мисленето. Здрача изглежда беше доста дълъг тук, сякаш светлината на дена отстъпваше от борбата бавно, бореше се да остане и да задържи залива на тъмнината. Може би просто беше настроението ми, но не гледах с добро око към идващата тъмнина. Сякаш можех да усетя нещо, навън, сред тези безлюдни хълмове, нещо което чака нощта, нещо което не можеше да се движи през деня. Можеше да е само собственото ми въображение или бях права. Това беше трудното с психическите способности: понякога си прав, понякога не си. Понякога собствената ти тревога или страх може да повлияе на мисленето ти и да те накара, почти, да виждаш духове, където ги няма.
Естествено, имаше начин да се разбере.
— Има ли място където можеш да отбиеш на пътя?
Той ме погледна.
— Защо?
— Аз… усещам нещо просто искам да се уверя, че не е само въображението ми.
Той не спори. Сви на първият изход, той сви. Приехме отбивката на пътя за изход. Беше от пясък и чакъл и пълен с големи дупки. Хамъра му вървеше по пътя както до сега — гладко. Хълмовете ни криеха от магистралата, но пътят пред нас беше много равен, давайки ясна гледка към пътя, който се разпростираше напред към следващите хълмове. Имаше няколко малки къщички от двете страни и по-напред се виждаше църква, малко по-голяма от къщите. Върху църквата имаше кръст и предположих, че има и камбана. Въпреки че бяхме прекалено далече, за да съм сигурна. Града, ако беше град, изглеждаше сякаш е нямал късмет, но не и пуст. Имаше хора там и очи да ни видят. Такъв ни е късмета, магистралата беше толкова празна, а пътят отвеждаше до град.
— Спри колата — казах. Бяхме колкото можехме по-далеч от първата къща, без да се връщаме назад.
Едуард отби отстрани на пътя. Прах се вдигна на облаци от двете страни на колата.
— Нямате много дъжд тук, а?
— Не — каза той. Всеки друг би дал подробности, но не и Едуард. Времето не беше тема за обсъждане освен, ако не засяга случая.
Излязох от колата и тръгнах по сухата трева. Вървях, докато не можех вече да усетя Едуард или колата. Когато погледнах назад, бях на няколко метра навътре, Едуард стоеше на шофьорската страна, ръцете кръстосани на капака, шапката дръпната назад, така че да може да гледа шоуто. Не мисля, че има друг човек, който не би задал нито един въпрос, за това какво щях да направя. Би било интересно да видя дали ще зададе някакви въпроси след това.
Тъмнината се носеше като мек копринен облак, висящ на небето и оставаше светлината. Беше лек, уютен здрач, прегръщаща тъмнина. Бриза преминаваше по хълма и си играеше с косата ми. Всичко се чувстваше добре. Дали си бях представила— Оставях ли проблемите на Едуард да ме завлекат— Или споменът за оцелелите в болничната стая, бе което ме караше да вижда сенки.
Почти се обърнах и тръгнах към колата, но не го направих. Ако беше просто въображението ми, нямаше да ми стане нищо ако проверя, а ако не беше… обърнах се и застанах с гръб към колата, с гръб към къщите и погледнах в празнотата. Разбираше не беше наистина празно. Имаше трева, която се повдигаше от вятъра и издаваше сухи звуци, като житото през есента, точно преди да бъде ожънато. Земята се простираше докато не срещне някой хълм и се изкачваше по него към тъмното небе. Не, не беше празно, просто самотно.
Поех си дълбоко дъх, изпуснах го и направих две неща наведнъж: спуснах щитовете си и разперих ръце широко, с протегнати длани. Протягах се с ръце, но не само. Протегнах се навън с усещането, което имам — магия, ако харесвате думата. Аз не я харесвам. Протегнах се навън със силата, която ми позволява да вдигам мъртвите и да съм свързана с върколаците. Протегнах се навън към това чакащо пространство, което почувствах или мислех, че съм почувствала.