Там, там като риба дърпайки се от линията ми. Обърнах се с лице към пътя. Беше в тази посока, към Санта Фе. — То, нямах по добра дума. Усетих го, че очаква идващата нощ и знаех, че не може да се движи през деня. И знаех че беше голямо, не физически, а психически, защото не бяхме близо до него и все пак го усещах от километри. Колко точно мили не можех да кажа, но далеч, много далеч. Не се усещаше като зло. Това обаче не означаваше, че не е зло, просто не мислеше за себе си като зло. За разлика от хората, свръхестествените същества са горди от това, че са зло. Те прегръщат злобата си, защото каквото и да е, не е човешко. Не беше физическо. Дух, енергия, изберете си дума, но беше там и не беше ограничено от нищо физически. Беше свободно да плава. Не, не свободно… Нещо се блъсна в мен, не физически, но сякаш беше камион . Бях по задник на земята, опитвах се да дишам, сякаш някой ме е ударил в гърдите и ми бе изкарал въздуха.
Чух тичащите стъпки на Едуард, но изглежда не можех да се обърна. Бях прекалено заета да се уча как да дишам.
Той коленичи до мен, пистолет в ръка.
— Какво се случи. — Гледаше към приближаващият здрач, не към мен, претърсваше, търсеше за опасност. Очилата ги нямаше, а лицето му беше много сериозно сякаш търсеше нещо, което да застреля.
Стиснах ръката му, поклатих глава, опитвах се да говоря. Но когато накрая имах достатъчно въздух, всичко което казах беше.
— По дяволите, по дяволите, по дяволите. — Това не помагаше, но бях изплашена. През повечето време, когато ме е толкова страх, ставам студена, изпадам в шок, но не и с психическите неща. Когато стане нещо грешно с „магията” никога не изпадам в шок или ставам студена, оставам топла. Беше нещо като изтръпване, топло, сякаш съм си завряла ръката в гнездо на оси. Каквото и да беше „то” ме беше усетило и изхвърлило.
Вдигнах щитовете си около мен, като да сграбчиш палтото си срещу вятъра, но странно сякаш се отдръпваше. Въпреки че този шамар от сила беше само показно, то можеше да ме да ме нареже на кубчета и лентички и да ме сложи на скарата ако поиска. То не поиска. Радвах се, наистина, но защо не искаше да ме нарани по-лошо— Как го бях усетила от толкова далеч и как то ме беше усетило— Обикновено, най-големите ми таланти са свързани с мъртвите. Означаваше ли че каквото и да бе „то” беше мъртво или имаше нещо общо с мъртвите — Или беше едно от новите ми способности, които учителката ми, Мариан, ме бе предупредила, че могат да се появят. Господи, надявам се, не. Не се нуждаех от повече страни глупости в живота си. Имах достатъчно.
Принудех се да спра с безполезното проклинане и казах.
— Прибери пистолета, Едуард. Добре съм. Освен това тук няма нищо, което да застреляш или да видиш.
Той сложи длан под ръката ми и ме дръпна на краката ми, преди да съм готова. Бих била много щастлива да поседя за малко седнала. Облегнах се на него и той започна да ни движи към колата. Аз се препъвах и накрая трябваше да му кажа.
— Спри, моля те.
Той ме държеше, все още претърсвайки тъмнината, пистолетът все още в ръката му. Трябваше да знам, че щеше да задържи пистолета изваден. Това беше и неговото сигурно одеало, понякога.
Можех да дишам отново и, ако Едуард престане да ме тегли, щях да мога да ходя отново. Страхът беше започнал да изчезва, защото беше безполезен. Изпробвах късче от „магията” и не бях достатъчно добра. Учех ритуална магия, но съм начинаеща. Силата не е достатъчна, трябва и умение.
Влезнах в колата, затворих вратата си и я заключих преди Едуард да отвори своята.
— Кажи ми какво се случи, Анита.
Погледнах го.
— По полезно ще е, ако просто те погледна и се усмихна.
Нещо премина през лицето му, намръщване, озъбване, бързо загубено зад перфектната празнота на лицето му.
— Права си. Бях потайно копеле и това сега би ми послужило за пример. Но ти си тази която каза, че трябва да спрем със състезанието по ядосване и да решим престъплението. Аз ще спра, ако и ти спреш.
Кимнах.
— Съгласна.
— Така че…
— Запали колата и ни махни от тук. — Някак си не ми харесваше да седя на почти изоставеният път в разстилащата се тъмнина. Исках да се движа. Понякога движението ти дава илюзията, че правиш нещо.
Едуард запали колата, обърна и тръгна обратно към магистралата.
— Говори.
— Никога не съм била в този район преди. Всичко което знам е, че това, което усетих винаги е било тук, просто някакво местно страшилище.
— Какво усети.
— Нещо могъщо. Нещо, което е на мили далеч към Санта Фе. Нещо, което може да е свързано с мъртвите по някакъв начин, което би обяснило защо го усещам толкова силно. Ще имам нужда да намеря добър местен медиум, да видя дали това винаги е било тук или не е.