— Дона познава няколко медиума. Дали са добри, не мога да кажа, не съм сигурен, че и тя не може.
— Това е нещо, от което да започнем — казах. Отпуснах се на седалката си.
— Има ли някакви местни съживители, некромани, някой който работи с мъртвите— Ако е нещо свързано с моята сила, тогава обикновен медиум не би могъл да го осети.
— Не знам, но ще разпитам.
— Добре.
Бяхме обратно на магистралата. Нощта беше много тъмна, сякаш имаше облаци на небето. Светлините на фаровете изглеждаха много жълти срещу тъмнината.
— Мислиш ли, че каквото и да е, има нещо общо с случая? — попита той.
— Не знам.
— Не знаеш дяволски много неща — каза той и звучеше сърдит.
— Това е проблема с психическите глупости и магията. Понякога не е много в помощ.
— Никога не съм те виждал да правиш нещо като това, което направи току що. Ти мразиш мистичните глупости.
— Да, така е, но трябва да приема това което съм, Едуард. Тези мистични глупости са част от мен. Не мога да избягам от тях, защото те са аз. Не можеш да се криеш от себе си, не завинаги, дори не можеш да се надбягаш. Аз вдигам мъртвите към живот, Едуард. Защо трябва да си изненадан, че имам и други способности?
— Не съм — каза той.
Погледнах го, но той гледаше пътя и не можех да прочета лицето му.
— Не си. — отвърнах.
— Повиках те не само защото си стрелец, но и защото знаеш повече за свръхестествените неща, отколкото всеки друг, когото познавам или на когото имам доверие. Ти мразиш медиумите и хората с психически възможности, защото си такава, но ти все пак се разправяш с реалността и това те прави различна от тях.
— Грешиш, Едуард. Видях душа днес да се носи в стаята. Беше истинско, толкова истинско, колкото пистолета в кобура ти. Вещиците, медиумите, хората с психически възможности, всички те се разправят с реалност. Просто не е същата реалност, с която ти се разправяш, но е истинско, Едуард, много, много истинско.
Той не каза нищо за това, просто остави тишината да изпълни колата и това ми хареса, защото бях изморена, ужасно, ужасно изморена. Открих че понякога правенето на нещо психическо, ме изморява много повече от физическия труд. Тичах по четири мили всеки ден, вдигах тежести, учех Кенпо и Джудо, и нищо от това не ме измаряше толкова много, колкото да стоя на това поле и да се отворя за това нещо. Никога не спя в кола, защото не се доверявам на шофьора да не се блъсне някъде и да ме убие. Това беше истинската причина, поради която не спя в коли, без значение какво казвам на глас, майка ми беше умряла в автомобилен инцидент и от тогава нямах вяра в колите.
Отпуснах се надолу в седалката опитвайки се да намеря удобно място за главата си. Внезапно бях толкова уморена че клепачите ми горяха. Затворих очите си, просто да им дам малко почивка и сънят ме завлече, като ръка, която ме дърпа. Можех да се преборя, но не го направих. Нуждаех се от почивка, и се нуждаех сега или ще съм като лайно скоро. Докато се оставих да се отпусна мисълта, че се доверявам на Едуард премина през ума ми. Наистина му се доверявах. Заспах сгушена в седалката и не се събудих, докато не спря колата.
— Тук сме — каза Едуард.
Преборих се да седна, чувствах се схваната, но отпочинала.
— Къде?
— Къщата на Тед.
Изправих се още повече. Къщата на Тед— Къщата на Едуард. най-накрая щях да видя къде живее Едуард. Щях да си навра носа и разбуля част от мистерията му. Ако не ме убият накрая, да открия тайните на Едуард би направило цялото пътуване заслужено. Ако ме убият, ще се върна и ще преследвам Едуард, ще видим дали мога да го накарам да вижда призраци след всичко това.
17
Къщата беше кирпичена и изглеждаше стара или автентична, не това което очаквах, но имаше усещане за старост. Извадихме багажа ми от багажника на Хамъра, но моите очи бяха, най-вече, на къщата. Къщата на Едуард. Никога не съм се надявала да видя къде живее. Той беше като Батман. Идва в града, спасява ти задника, след това изчезва и ти никога не очакваш да получиш покана да видиш пещерата на прилепа. Сега стоях пред нея. Готино.
Не беше това което си представях. Мислех си за някой напреднал град. Ел Ей може би. Тази скромна кирпичена къща просто не беше това, което си представях. Tова беше част от тайната му идентичност, неговият Тед, но все пак, Едуард живееше тук и е трябвало да има повече причини, от просто това, че Тед би я харесал. Започвах да си мисля, че не познавам наистина Едуард, ама въобще. Лампата пред предната врата се включи и трябваше да се обърна, за да запазя нощното си виждане. Гледах точно към нея, когато се включи. Имах две мисли: първо, кой включи лампата и второ, вратата беше синя. Вратата беше боядисана в мораво — син цвят, много наситен цвят. Видях и прозореца близо до вратата. Дограмата също беше боядисана в същия син цвят.