Бях го видяла и на летището, въпреки че с повече цветя и добавена окраса. Попитах:
— Какво е това със сините врати и прозорци?
— Може би, го харесвам — каза той.
— Видях много врати боядисани в синьо или тюркоазен, на много къщи от както съм тук. За какво е?
— Много наблюдателно.
— Мой недостатък. Сега обясни.
— Те мислят, че вещиците не могат да преминат през врата боядисана в сино или зелено.
Очите ми се разшириха.
— Ти вярваш в това?
— Съмнявам се, че повечето от хората, които боядисват вратите си го вярват все още, но е станало част от местният стил. Предположението ми е, че повечето хора коiто го правят, дори не си спомнят историята зад това нещо.
— Както и фенерите на Хелоуин, които трябва да изплашат гоблините — казах.
— Точно.
— И понеже съм толкова наблюдателна, кой включи лампата пред предната врата?
— Или Бернардо или Олаф.
— Другото ти подкрепление.
— Да.
— Не мога да дочакам да ги срещна.
— В духа на сътрудничеството и без повече изненади, Олаф не харесва много жените.
— Имаш предвид, че е гей.
— Не, и да предположиш това за него вероятно би означавало битка, така че моля те, недей. Ако знаех, че ще те повикам, нямаше да му се обаждам. Вие двамата в една и съща къща работещи върху един и същ случай ще бъде … бедствие.
— Това е рязко. Мислиш, че не можем да играем добре заедно.
— Почти го гарантирам — каза той.
Вратата се отвори и разговорът ни спря рязко. Чудех се дали е страховитият Олаф. Мъжът на вратата не изглеждаше много като Олаф, но пък, как изглеждаше Олаф?
Мъжът беше метър и осемдесет, плюс минус два-три сантиметра. Беше трудно да определя точната му височина, защото долната част на тялото му беше покрита с бял чаршаф, който той държеше с една ръка на кръста си. Чаршафът се бе разтворил около крака м, у така че приличаше на дреха, но от кръста нагоре беше нещо. Той бе слаб и мускулест с много приятни мускули. Тенът му беше прекрасно мургав, въпреки че отчасти беше натурален цвят, защото той беше индианец, о да, беше. Косата му беше до кръста и падаше върху рамената му и отстрани на лицето му, гъста и черна, разрошена от сън, въпреки че беше рано да се спи. Лицето му беше меко, триъгълно, с трапчинка на брадичката и пълни устни. Расистко ли е да кажа, че чертите му бяха по-бели, отколкото на индианец или просто е истина?
— Можеш да си затвориш устата, сега — каза Едуард.
Затворих си устата.
— Съжалявам — промърморих. Колко засрамващо. Обикновено не забелязвам мъжете толкова много, най-малко мъже, които не познавам. Какво не е наред с мен днес?
Мъжа прегъна чаршафа през свободната си ръка, докато краката му не се показваха и той можеше да слезе по стълбите без да се препъне.
— Съжалявам, бях заспал или щях да дойда да помогна по-скоро. — изглеждаше перфектно удобно с чаршафа си, въпреки че щеше да отнеме доста усилие да го държи така прегънат със същата ръка, с която го държеше на място, така че да може да вземе сака.
— Бернардо , Анита Блейк.
Държеше чаршафа с дясната си ръка и той изглеждаше малко смутен като остави сака и започна процеса с прехвърлянето на всичко в другата ръка. Чаршафа се отмести отпред и трябваше да извърна глава, бързо.
Останах с обърната глава, защото се бях изчервила и исках тъмнината да го скрие. Задържах ръката си назад.
— Ще се здрависаме по-късно, когато носиш дрехи.
— Накара я да се изчерви — каза Едуард.
Перфектно, всичко знаеха.
— Съжалявам — каза Едуард — наистина.
— Ние ще се справим с багажа — казах. — Отиди си намери дрехи.
Усетих някой да се движи зад мен, не съм сигурна как го знаех, но знаех че не е Едуард.
— Ти си стеснителна. Очаквах много неща от това, което описа Едуард, но не и стестнителност.
Обърнах се бавно и той стоеше прекалено близо, нахлуваше дяволски в личното ми пространство. Погледнах го.
— Какво очакваш— Курвата от Вавилон? — Бях засрамена и ми беше неудобно, а това винаги ме караше да се ядосвам. Гневът се показа в гласа ми.
Усмивката му повехна в краищата.
— Не исках да те обидя. — Ръката му се вдигна сякаш да докосне косата ми.
Отстъпих от обхвата му.
— Какво е това с докосването?
— Видях начина, по който ме гледаш на вратата — каза той.