— Кого уби? — попита Бернардо.
— Харли — каза Едуард.
— По дяволите, наистина.
Отидох до Едуард, навлизайки в личното му пространство, опитвайки се да го разчета зад празното синьо на очите му.
— Искам позволение да убия Олаф, ако той направи нещо глупаво, без да трябва да ти дължа услуга.
— А ако не го дам? — попита той, гласът тих.
— Закарай ме до хотел, защото не оставам в къща с наперен изнасилвач, ако не мога да го убия
Едуард ме гледаше дълъг тих момент, тогава кимна леко.
— Добре, докато е в къщата. Извън къщата, играй го мило.
Бих спорила, но вероятно това беше най-доброто което щях да получа. Едуард беше много защитнически настроен към подкреплението си и тъй като аз бях сред тях, можех да оценя позицията. Взех чантата от пода и казах.
— Благодаря ти. Сега, къде ми е стаята?
— О, тя ще си пасне просто прекрасно — каза Бернардо и имаше нещо в гласът му, което ме накара да го погледна. Прекрасното му лице беше станало празно, празнина която оставяше кафявите му очи като две горящи дупки на лицето му. Беше сякаш е пуснал маската и ме бе оставил за секунда да погледна зад нея, защото бях доказала че съм достатъчно чудовище, че да се справя. Може би бях. Но знаех едно нещо: Олаф или Бернардо, и двамата, по-добре и двамата да не ходят в съня ти.
18
Имаше огнище на далечната стена, но беше твърде малко и бяло, очертано от същата гладка белота, която покриваше стените. Имаше животински череп закачен над огнището. Бих казала, че е елен, но бе голям от това, а рогата дълги и завити. Не, не е елен, но нещо подобно и не от тази страна. Ниско бяло канапе беше с лице към огнището. Голям пън от неполиран мрамор стоеше от едната страна на дивана и имаше китайска лампа върху него. В малката ниша над лампата имаше голямо парче бял кристал. Имаше черна лакирана маса срещу далечната стена между две врати. Втора голяма лампа стоеше на масата. Два стола стояха, с лице един към друг, пред огнището. Имаха извити подлакътници с крилати лъвове на краката. Бяха от черна кожа и изглеждаха смътно египетски.
— Стаята ти е насам — каза Едуард.
— Не, — отвърнах. — Искам малко време да огледам къщата ти. Не ме притискай.
— Имаш ли нещо против да занеса багажа ти в стаята, докато изследваш?
— Помогни си сам.
— Милостиво от твоя страна — кажа той и сложи малко повече сарказъм в гласа си.
— Не го споменавай.
Едуард взе и двете ми чанти и каза:
— Хайде Бернардо. Ти трябва да се облечеш.
— Ти не ни остави да разгледаме наоколо сами — каза Бернардо.
— Не сте питали.
— Едно от приятните неща в това да си жена, а не мъж, — казах — е това, че ако съм любопитна, просто питам.
Те минаха през далечната врата, въпреки че стаята беше достатъчно малка и „далеч” е сравнително. Имаше дърво отстрани на огнището, в плетена кошница от бледа, почти бяла, тръстика. Прокарах дланта си по гладката студенина на черния мрамор на кафе-масичката, която беше най-близо до огнището. Имаше черна ваза, на масата, пълна с нещо, което изглеждаше като малки диви цветя. Наситеното златно — жълто и кафяво в центъра не си съвпадаше много с нищо в стаята. Дори Navajo пръстена, който бе по повечето цветя, беше в сянката на черно, бяло и сиво. Имаше повече цветя в нишата между далечните врати. Тя беше достатъчно голяма, че да е прозорец, като изключим това, че не гледа навън. Цветята се разливаха от отвора като златно-кафява вода, голям и буен букет.
Когато Едуард се върна обратно в стаята, без Бернардо, седях на белият диван с крака изпънати под масата за кафе. Ръцете ми бяха над стомаха ми и се опитвах да си представя буйния огън и студената зимна вечер. Но някак си огнището изглеждаше прекалено чисто, прекалено стерилно.
Той седна до мен, клатейки глава.
— Щастлива?
Кимнах.
— Какво мислиш?
— Не е успокоителна стая — казах — и господи, виж цялото това пространство по стените. Вземи си няколко картини.
— Харесвам го по този начин. — Той се отпусна на дивана до мен, краката изпънати, ръцете на корема. Имитираше ме, но дори това не можеше да ми развали настроението. Щях да видя всяка стая в детайли преди да напусна. Можех да се държа хладно, но нямаше да изразходвам енергия за това с Едуард. Преминахме това в странното ни приятелство. Наистина не се опитвам да играя царя на хълма с Едуард. Фактът, че той продължаваше да играе играта с мен, просто го караше да изглежда глупаво. Въпреки че се надявах да сме свършили с игрите по време на това пътуване.
— Може би ще ти подаря картина за Коледа — казах.