Диоген отново беше на крачка, а може би – две, пред него. Беше предположил, че ще бъде проследен до Гендър, затова се беше погрижил да го чака друг самолет, готов да излети веднага след неговото кацане – този път за презокеански полет. Неговият пропуск да блокира опашния номер от сайтовете, които проследяваха полетите на гражданската авиация, в края на краищата не се оказа такъв – просто беше толкова уверен, че ще се измъкне от преследването, че не си бе направил труда. Може би дори се наслаждаваше на гонитбата: за Диоген беше типично да предпочете сложната игра пред нещо по-малко рисковано и просто. Защо го беше оставил жив? Най-простото би било да му бие смъртоносна доза натриев пентотал, но, помисли си Проктър, това щеше да го лиши от голяма доза забавление. Със сигурност Диоген вече знаеше, че е преследван, може би заради неговото глупаво – вече го осъзнаваше – свързване по радиото с кулата на „Гендър“. Действията му след отвличането на Констънс бяха пълен провал – може би дори най-голямата издънка в живота му. Сега обаче трябваше да остави това настрана и да се стегне, да потисне чувствата и гнева, които замъгляваха неговата преценка, и да продължи напред с хладнокръвна пресметливост.
С помощта на лаптопа установи, че бомбардиърът е подал летателен план с местоназначение летище „Шанън“ в Ирландия. Като се вземе предвид факта, че самолетът сега беше далеч навътре над Атлантика и не се бе отклонил от първоначалния летателен план, Проктър имаше основание да вярва, че „Шанън“ наистина е неговата крайна цел. Двамата му пилоти от „Дебън-Еър Авиейшън Сървисис“ нямаше да го возят по-нататък, което не беше изненада, защото самолетът им нямаше толкова голям обсег. На практика го бяха изхвърлили, като заплашиха да вдигнат по тревога властите, ако не им плати и веднага не се махне от самолета.
Проктър се нуждаеше от различен вид пилот, ако искаше да хване Диоген – човек с по-свободно тълкуване на правилата и законите. Бяха му казали името на точно такъв пилот, когото очакваше да дойде тук всеки момент.
Образът на Констънс, чийто тил се мяташе насам-натам, докато й нахлузваха торбата на главата, се появи пред вътрешния му поглед. Той отпи още една глътка от бирата и прогони спомена.
В този миг вратата на бара се отвори и прага прекрачи един мъж. Беше сравнително нисък – метър шейсет и седем-осем, но се държеше със самоувереността на човек, спечелил доста кръчмарски сбивания. Беше в началото на четирийсетте с голям помпадур[6] от лъскава черна коса. Носеше кожено пилотско яке, изтъркано и изподрано от годините служба. Тънък белег се беше проточил от края на лявото му око до широкия му бакенбард. След като се настани на столчето пред бара, размениха поздрави с бармана.
Проктър го огледа внимателно. Да, това беше мъжът, за когото му бяха говорили.
Взе бирата, лаптопа и чантата и отиде да седне до него. Пред пилота имаше чаша скоч с лед. Проктър остави двайсетачка на бара.
— Това е на моята сметка – обърна се той към бармана.
Когато той кимна и отиде да развали банкнотата, мъжът с коженото яке го погледна преценяващо.
— Благодаря ти, друже – каза той с английски работнически акцент.
— Роджър Шейпли? – попита Проктър, допивайки бирата си.
— Точно така. А ти си?
— Казвам се Проктър. – Барманът се върна с рестото и Проктър му посочи празната бирена бутилка. – Чух, че можете да закарате човек на разни места.
Преценяващият поглед стана по-съсредоточен.
— Зависи.
— От какво?
— От това кого карам и къде отива.
— Ще закараш мен. До Ирландия.
Мъжът на име Шейпли повдигна вежди.
— Ирландия?
Новата бира пристигна, Проктър отпи глътка и кимна.
— Ще ми се да можех да ти помогна, но самолетът ми е „Чесна Сайтейшън А/SP“. Не е оборудвана за прехвърляне на океана. – Шейпли се усмихна унило.
— Зная всичко за твоя самолет. Задвижва се от два „Прат & Уитни JT 15D“ турбовитлови двигателя. Модифицирал си стандартния модел с двама души екипаж така, че да може да се управлява само от един човек, да качва по-малко пътници и повече гориво. Гориво, достатъчно за почти четири хиляди мили.