Проктър използва своя лаптоп, за да провери отново полетния план на неговия „Бомбардиър“. След това затвори лаптопа и се разположи колкото можа по-удобно, затвори очи и с военна дисциплина се откъсна от келтската музика, която Шейпли дънеше по самолетната уредба. Опита се да мисли за бурния Атлантик, който се пенеше под тях. Полагаше усилия да не мисли как бе видял Констънс за последно: насилвана да влезе в чакащия самолет. Най-вече се опитваше да не мисли, какво й е приготвил Диоген, защото знаеше от опит, че каквото и да е, няма да е нещо хубаво.
Малко след седемнайсет часа местно време самолетът отново стигна до суша. Минути по-късно вече кацаха на „Конашир“ – частно летище на Аранските острови, чиято единствена писта беше достатъчно дълга, за да приеме чесната. Докато Проктър отново се зарови в лаптопа си, Шейпли слезе от самолета и отиде до самотната сграда на летището, подслоняваща самолетното обслужване. Там беше посрещнат от мъж, който очевидно беше сам на смяна. Двамата се прегърнаха и по оживения им разговор Проктър разбра, че Шейпли доста често прави този преход. Няколко минути по-късно пилотът се върна при самолета широко усмихнат.
— Братът на моя приятел има таксита тук на Инишмор – обясни той. – Ако хванеш ферибота от Росавийл, ще бъдеш на „Шанън“ след…
— Не отивам на „Шанън“ – прекъсна го Проктър. – Вече не.
Шейпли замълча.
Проктър посочи лаптопа.
— Бомбардиърът е заредил на „Шанън“ и е излетял отново.
— Закъде?
Проктър се поколеба за миг.
— Уж за Мавритания.
Шейпли се смръщи, вратата за пилотското място остана полуотворена.
— Мавритания? Боже мили, това е… къде? Западна Африка?
— Западна Централна Африка. Две хиляди и двеста мили.
Шейпли прокара пръсти през своя помпадур.
— И ти искаш да…? – Той повдигна гъстите си вежди.
— Да.
— Не знам. Тъпата Африка. Имах няколко ходения дотам и не бързам да ги повторя.
— Само ще заредим и ще излетим отново. Почти сигурен съм, че Мавритания е само място за презареждане.
Шейпли продължаваше да се мръщи.
— Кое летище?
— „Акджуджт“. Малко е, далеч от обичайните граждански въздушни коридори. Място, където не задават много въпроси. Виж, става дума за още пет, пет и половина часа летене. Повече или по-малко.
Когато Шейпли не каза нищо, Проктър бръкна в чантата си и извади още няколко пачки банкноти.
— Дадох ти трийсет хиляди за полета от „Гендър“. Ето още трийсет и пет хиляди. Това е повече от достатъчно за отклонението до Мавритания. Ще получиш и още, ако се наложи да продължа.
Шейпли се вторачи в парите. Шейсет и пет хиляди долара бяха, предположи Проктър, повече от всичко, което можеше да изкара за цяла година, от каквито там специализирани услуги предлагаше.
След минута размишления мъжът въздъхна, измърмори:
— Мамка му! – и протегна ръка за пачките. – Добре, добре. Дай ми да заредя, да проверя двигателите и да хвърля един поглед на картите.
След двайсет минути отново бяха във въздуха и поеха право на юг над международни води, минавайки по допирателната край западния бряг на Ирландия. Шейпли извади няколко малки бели хапчета от пластмасово шишенце, хвърли ги в устата си и ги преглътна с помощта на огромна чаша кафе.
Проктър отново се зае със своя лаптоп. Въпреки всичко, каза си той, имаха късмет в поне две отношения. Първо, кацането на „Шанън“ беше струвало на Диоген време: за митническата проверка, бавенето при презареждането – нещо обичайно на големите летища, вероятно и за смяна на екипажа. Всичко това беше отрязало поне половин час от неговата преднина, скъсявайки я на два часа. Второ, маршрутът до Мавритания беше почти изцяло над вода. Ако поемат направо за „Акджуджт“, щяха да минат покрай най-западната част на Португалия, избягвайки Европа и всички възможни усложнения от навлизането в тамошното въздушно пространство. Единствената суша, над която щяха да прелетят, беше Западна Сахара – оспорвана територия, твърде заета със своите собствени трудности, за да обърнат внимание на техния самолет. Разбира се, стига да нямат проблеми с двигателя или някакви други механични повреди, които да ги принудят да се приземят извънредно.