— Не се вижда кой знае колко.
Той седна зад бюрото, а Проктър застана зад него. Въпреки малките размери и жалкото състояние на помещението, оборудването за наблюдение на летището беше сравнително модерно. Шона придърпа клавиатурата, набра няколко команди, изкара едно дивиди от най-близкия компютър, провери съседното, извади и от него диск, етикетиран с ръкописен надпис от червен маркер, и го вкара в компютъра.
Отново набра няколко команди и на екрана се появи зърнесто изображение заедно с фаша, сочеща датата и часа. Виждаше се бомбардиърът – самолетът на Диоген. Пътническата врата беше отворена и стълбата спусната. Проктър гледаше как мъж в ленен костюм се качва по нея – очевидно лекарят, следван от двама униформени дежурни. Мина доста време и Шона ускори плейбека. Скоро докторът се появи отново със сноп документи в ръката. Следваше го млада русокоса жена, която Проктър не познаваше. Дори на това зърнесто видео той успя да различи острите й скули и светлите очи. Следваха я двамата дежурни, които носеха с доста усилия една носилка, покрита с чаршаф. Проктър гледаше, затаил дъх, как двамата мъже свалят носилката по стълбата от кабината. Когато първият от носачите стигна до последното стъпало, кракът му се подхлъзна и щом успя да възстанови равновесието си, тялото на носилката се люшна и чаршафът се плъзна от лицето му.
— Спри! – извика Проктър.
Кадърът замръзна на място. Проктър се наведе към екрана, невярващ на очите си. Светът му рухна на парчета.
Замръзналият кадър, зърнест и набразден от хоризонтални линии, които бавно се плъзгаха нагоре по екрана, не можеше да бъде отхвърлен. Изображението беше достатъчно ясно: черната коса, пълните устни, широко отворените виолетови очи, някога красивото лице замръзнало в rigor mortis.
Той се срути на близкия стол. Повече не можеше да се самозалъгва. Констънс беше мъртва. Никога не беше имала проблеми със сърцето. Не би могла да умре от естествена смърт на самолета – била е убита. Убита! А Диоген беше убиецът.
Осъзна, че мъжът му говори, но сякаш от много далеч.
— Съжалявам – кършеше ръце Шона от искрена тревога, – обаче вие… поискахте да се уверите.
— Да – отговори Проктър, без да го поглежда. – Благодаря ви! Трябва да ги намеря, за да взема трупа на дъщеря си. Това са лоши хора. Имате ли представа къде са откарали трупа?
Мъжът отново се поколеба.
— Не си тръгнаха от летището с повикания лекар. Знам го, защото го видях да си заминава. Обстоятелствата бяха необичайни дори за тукашните условия. Отидоха до фирмата, която дава коли под наем: джипове, камиони, превозни средства за пустинята. Намира се до летището срещу бизнес парка „Милениум“. Това е единственото място, отворено след смрачаване. Вкараха носилката в микробус, който ги чакаше, и тръгнаха натам.
Проктър скочи на крака.
— Вече е много късно – каза Шона. – Сигурно са затворили. – Обаче говореше на празна стая, защото Проктър вече го нямаше.
9.
Виндхукската автокъща „Детмонк“, както беше рекламирана на две табели – едната на африканс, а другата на английски, заедно с името на собственика Лазрус Керонда – представляваше парцел от два акра. Намираше се в тъжен на вид квартал, превърнат в бизнес зона край главната магистрала изток – запад, която минаваше южно от летището. Въпреки занемарения си вид автокъщата се осветяваше от скъпи натриеви газоразрядни лампи, които правеха от нощта ден. През оградата се виждаха дузина превозни средства.
Беше единственият бизнес, който още работеше, и докато Проктър бързо пресичаше четирилентовата магистрала, пуста в този късен час, външните лампи почнаха една по една да гаснат.
Температурата се колебаеше около трийсет и осем градуса и планинският вятър, известен тук като Източно време, който духаше през този сезон на годината от крайбрежието, го обсипваше със ситни песъчинки. Ниските хълмове на Прогрес едва се различаваха в далечината, подобни на призрачни отражения от градските светлини. Проктър си погледна часовника: беше малко след десет вечерта.
Нисък, пълен мъж в измачкани шорти и сиво-кафява риза със закопчани джобове опъваше телена мрежа пред главния вход на автокъщата. Проктър го докосна по рамото и мъжът се обърна, премигвайки срещу носещия песъчинки вятър.
— Как сте? – попита го той на африканс.
— Благодаря, добре – отговори Проктър, – но нека преминем на английски.
Проктър се гордееше с уменията си да разгадава хората. Дори сега, макар да беше уморен до смърт, в пълен шок, поразен в сърцето от скръб и упреци към самия себе си, усети, че нещо не е наред с този човек. Нервното движение, с което прокарваше пръсти през косата си, когато вятърът я разрошваше. Нежеланието му да погледне Проктър в очите, тонът на неговия глас – всичко това подсказа на Проктър, че мъжът е подъл и възнамерява да го излъже.